Сандра Браун
Тайната
ПЪРВА ГЛАВА
„Тя пак е тук“, помисли Дрю Макаслин и отби топката. За трети път тази седмица жената седеше на същата маса, най-близката до оградата около корта. Пъстрият чадър отчасти засенчваше лицето й.
Нямаше я, когато двамата с Гари започнаха да играят, ала в момента, в който се появи пред бара на клуба, той разбра, че е дошла. Пропусна една топка, защото вниманието му се отклони към грациозното движение, с което тя приглади полата си, преди да седне.
— С всеки ден ставаш все по-добър — похвали го Гари, когато се срещнаха до мрежата да си поемат дъх, да пийнат по глътка лимонада и да изтрият потта, която просмуканите препаски вече не можеха да попиват.
— Но не достатъчно добър — възрази Дрю и надигна шишето. Над него погледна към жената в бара. От първия ден, когато я забеляза там, тя възбуждаше любопитството му.
Бе се навела над масата и почукваше с молив по бележника си — жест, който сега той свързваше с нея. Какво, по дяволите, пишеше през цялото време?
Бавно остави бутилката и сините му очи подозрително се присвиха. Дали пък не беше поредната журналистка-кръвопийка? Пази Боже! Не би се изненадал, ако някой енергичен главен редактор му бе изпратил това маце, за да измъкне от него интервю.
— Дрю? Чу ли ме?
— Моля? — Обърна очи към съперника си. Един като никога приятелски настроен съперник. — Извинявай. Какво каза?
— Казах, че формата ти се е подобрила от миналата седмица. Изкара ми душата да бягам по корта, а ти почти не си се задъхал.
Дрю се усмихна — както някога, когато още не знаеше какво значи трагедия.
— Ти си добър, ама не си нито Жерулайтис, нито Борг, нито Макенроу. Извинявай, приятелю, обаче трябва да стана дяволски по-добър от теб, за да съм готов отново да играя с големите. А още съм много далеч от тях… Е, не исках да те обидя. — Някога знаменитата му усмивка отново блесна под хавайското слънце.
— Благодаря — намуси се Гари. — Нямам търпение да доживея деня, в който след мача аз ще съм оплезил език, а ти ще имаш сили да прескочиш мрежата.
Дрю го потупа по рамото:
— Ето това искам! — засмя се той, вдигна ракетата и я завъртя с разсеяния финес, придобит от годините, през които имаше чувството, че тя е продължение на ръката му.
Група зрителки, струпани от другата страна на оградата, избухнаха в одобрителни аплодисменти. Дрю се върна на линията за сервис и виковете им се усилиха.
— Днес твоите обожателки са в пълен състав — забеляза Гари.
— Проклети глупачки — изръмжа Дрю и се обърна да погледне жените, които се бяха накачулили върху оградата като гладни животни в зоологическа градина. А той трябваше да е обедът им. Намръщи им се сърдито, но това сякаш повече ги възбуди, отколкото да ги отблъсне. Подвикваха му и нахакано флиртуваха. Една смъкна презрамката на потника си и му показа едрата си гърда, на която бе татуирано неговото име, украсено с цветя, сърчица и влюбени птички. Друга бе нанизала високо на бедрото си препаска като тази, която той винаги носеше на челото си, когато играеше, за да попива потта му.
Дрю отвърна очи с погнуса. Опита се да се съсредоточи върху топката, която потупваше, докато пресмяташе как ще забие сервиса в задния ляв ъгъл, слабото място на Гари. Една от „обожателките“ му извика някакво прелъстително предложение и Дрю стисна зъби. Не знаеха ли те, че жените са последното нещо на света, което го интересува? Боже мой, та Ели бе умряла само преди…
„Престани, Макаслин, не мисли за Ели!“, заповяда си той. Не можеше да мисли за Ели, когато се опитваше да играе, защото иначе играта отиваше по дяволите…
— Господин Макаслин?
— Същият — бе отговорил той весело в телефонната слушалка онзи слънчев ден в рая, когато един мъж най-малко би допуснал, че жена му ще загине сред купчина изкривен метал и разбито стъкло.
— Сам ли сте?
Дрю отдръпна слушалката от ухото си и я изгледа озадачено. Засмя се високо:
— Да, сам съм, ако не се брои синът ми. Защо, това гаден разговор ли ще бъде? — Смяташе, че се шегува. Нямаше представа колко наистина гаден ще бъде разговорът.
— Господин Макаслин, обажда се лейтенант Скот от полицейското управление в Хонолулу. Станала е автомобилна катастрофа…
По-нататък почти не си спомняше.
Сега вдигна топката и започна леко да я подхвърля, сякаш искаше да я претегли на ръка. Всъщност се опитваше да изтрие от съзнанието си спомените, от които вътрешностите му се преобръщаха. Очите му се плъзнаха към жената, която все още седеше на масата в бара. Бе опряла буза на ръката си и разсеяно гледаше в пространството. Изглеждаше сляпа и глуха за всичко около себе си. Не чуваше ли каква врява вдигат поклонничките му до оградата? Не събуждаше ли той поне малко любопитство в нея?