Лий Чайлд, Андрю Чайлд
Тайната
серия „Джак Ричър“ 28
На Лари с благодарности!
1
Кийт Бриджман лежеше със затворени очи. Беше сам в стаята. Сутрешната визитация бе приключила. Пациентите бяха обядвали, а санитарите бяха отнесли пластмасовите табли. По коридора сновяха посетители, които търсеха своите роднини и приятели. Санитарите бяха помели, измили пода и изнесли боклука. В отделението най-сетне се възцариха тишина и спокойствие. Бриджман бе постъпил в болницата преди месец. Времето бе достатъчно, за да се запознае с всичките й процедури, да свикне с режима, да заживее с нейния ритъм. Съвсем скоро щеше да настъпи следобедното затишие. А то щеше да му осигури малко време, в което никой нямаше да почуква с пръст по гърдите му, да натиска корема му, да го кара да става от леглото, да ходи из стаята, да протяга ръце или крака. Никой нямаше да му досажда поне още три часа. Бриджман можеше да чете. Да гледа телевизия. Да слуша музика. Да се взира през прозореца в тясната водна ивица на езерото, което едва се виждаше между близките два небостъргача.
А можеше и да подремне.
Бриджман беше на шейсет и две години. И не се намираше в добра форма. Това бе несъмнено. Причината бе спорна: работата, на която бе посветил живота си, стресът, на който бе подложен, цигарите и алкохолът… Но не можеше да отрече крайния резултат. Инфаркт, при това толкова масивен, че никой не бе очаквал той да оцелее.
Шансовете да умре бяха толкова големи, че борбата с тях го бе изтощила. Затова той предпочете дрямката.
Напоследък винаги предпочиташе дрямката.
Бриджман се събуди след около час. Усети, че не е сам. В стаята имаше двама души. Или по-точно, две жени. Те бяха на по двайсет и няколко. Еднакви на ръст. С еднакви стройни фигури. Едната бе застанала отляво на леглото му, по-близо до вратата. Другата стоеше отдясно, по-близо до прозореца. Двете не помръдваха. Не говореха. Просто се взираха безмълвно в него. Черните им коси бяха събрани отзад на стегнати опашки. Лицата им бяха напълно безизразни като на манекени, поставени на витрината на някой магазин, а кожата им блестеше на изкуственото болнично осветление като пластмасова.
Жените бяха облечени в сини лекарски блузи и панталони с бели престилки отгоре. Престилките бяха дълги точно колкото трябва. И имаха всички необходими джобчета, бродирани надписи върху тях, табелки с имена. Блузите и панталоните бяха в съответния нюанс на синьото. Но жените не бяха лекарки. Бриджман не се съмняваше в това. Шестото чувство му го подсказваше. То му казваше и още нещо: тези двете не биваше да бъдат тук. Те можеха да му донесат само неприятности. Бриджман ги огледа внимателно. Ръцете им бяха празни. Дрехите им не криеха издутини. Нямаше и следа от пистолети или ножове. Нито пък от медицински изделия, които да бъдат използвани като оръжия. Въпреки това Бриджман не остана доволен от присъствието им. Той се намираше в опасност. Убеден беше. Усещаше го досущ като газела, озовала се между два лъва.
Бриджман хвърли поглед към левия си крак. Там между бедрото му и предпазния парапет на леглото се намираше бутонът за повикване на дежурната сестра. Ръката му посегна към него. Движението бе плавно. Ловко. Бързо. Но жената се оказа по-бърза. Тя грабна бутона, след което го пусна и той провисна на кабела почти до земята, далече от обсега на Бриджман.
Той усети как сърцето му трепва в гърдите и пропуска един удар. А после чу и електронното пиукане — пиууу. То дойде от апаратурата, разположена на стойка до леглото. Там имаше монитор, който показваше едно число в средата на горната половина и две назъбени линии, които пресичаха зигзагообразно долната половина. Първата линия показваше пулса на Бриджман. Той подскачаше бясно нагоре-надолу. Пиковите стойности бяха толкова близо една до друга, сякаш играеха на гоненица. Числото показваше сърдечния му ритъм. Който се покачваше. И то бързо. Пиукането стана по-силно. По-често. В един, момент звукът стана непрекъснат. Числото на екрана замига. Стойността му започна да намалява. И продължи да намалява, докато не се появиха две нули. Назъбените линии се изпънаха като конец. Този процес започна в лявата част на екрана и продължи надясно, докато в един момент и двете линии станаха идеално равни. Екранът застина. Замря. Не се чуваше нищо освен отчаяното електронно пиукане.
Недвусмислен сигнал за спиране на сърдечната дейност.
Но само за секунда.
В мига, в който алармата се задейства, втората жена сграбчи дясната китка на Бриджман. Тя измъкна продълговатия син клипс от върха на показалеца му и го закрепи на своя. Екранът примигна два пъти. Пищенето спря. Стойностите на сърдечния ритъм започнаха да се покачват. Двете линии оживяха и продължиха пътя си от ляво надясно. Разбира се, стойностите се различаваха от тези на Бриджман. Жената бе далеч по-млада. По-здрава. В по-добра форма. По-спокойна. Но показанията бяха достатъчно близки. Нито прекалено високи, нито прекалено ниски. В тях нямаше нищо, което да задейства нова аларма.