— Кой решава кои сандъци да бъдат проверени?
Хол замълча за миг, след което каза:
— Правим го на случаен принцип. Не следваме определен метод.
— Кой решава? — настоя Ричър.
— Предполагам, че аз. Ръководя се от документацията.
— Мисля, че имате метод. И той няма нищо общо с документацията, инвентаризацията и прочее. Правите всичко възможно инспекторите да проверяват само оръжия в отлично състояние. А също и по-стари. Които могат да стрелят в автоматичен режим.
— Защо да го правя?
— Откъде се сдобихте с превключвателите с цивилна спецификация?
— Цивилна спецификация? Сигурно сте се объркали. Нямаме нищо общо с оръжия за цивилни!
— Превключвателите, които позволяват автоматична стрелба, са изключително ценни — отвърна Ричър. — Те могат да превърнат най-обикновена винтовка AP-15, която всеки глупак може да си купи, в напълно функционално армейско оръжие. Подменяте ги с цивилна версия, продавате армейските части и изпращате за унищожение уж изправни оръжия. Никой нищо няма да разбере. Или не би трябвало да разбере. Вие обаче сте разбрали, че един сандък с манипулирани оръжия е изчезнал някъде в базата. Някой от администрацията се е издънил. Решили сте, че това може да се превърне в голям проблем. Трябвало е да прикриете следите си. Затова сте подали онзи фалшив сигнал. Заявили сте, че липсват автомати Ml6. Много добре сте знаели, че нищо не липсва, в резултат на което всички в „Рок Айланд“ ще получат индулгенция. Включително вие. Очаквали сте, че ако някой открие, че оръжията са манипулирани, ще насочи вниманието си към бойните части в Залива, които първи са ги използвали. И които не могат да бъдат проследени, тъй като системата е устроена по този начин.
Хол скочи на крака.
— Манипулирани оръжия? Нямам представа за…
— Седни! — Гласът на Ричър прогърмя достатъчно силно, за да я събори на земята.
Хол седна. Тя се размърда неловко на фотьойла, изгубила доскорошната си увереност.
— Затънала си до гуша — заяви Ричър. — Знаеш ли какво трябва да направиш?
Хол поклати глава. Едва забележимо нервно движение.
— Да спреш да копаеш дъното — отвърна Ричър. — Само ще затънеш още повече. Ще влошиш нещата. Време е да бъдеш честна. Да ми разкажеш всичко тук и сега, без да шикалкавиш. А аз ще помисля как да ти помогна. Възможно е да огранича щетите до известна степен. Но само ако престанеш да ми създаваш проблеми.
Хол закри лицето си с ръце и се сви. Сега изглеждаше още по-дребничка. Когато миг по-късно вдигна глава, по лицето й се стичаха сълзи.
— Добре — подсмръкна тя. — Нищо не признавам. Не бях аз. Но знам някои неща. Ще ви кажа всичко, командването ви ще остане доволно. Позволете ми само да отида до банята. Няма да се бавя. Трябва просто да си проветря главата… да си подредя мислите.
— Добре — съгласи се Ричър. — Но използвай тази на горния етаж.
Хол стана и завлачи крака към вратата.
Ричър чу леки бързи стъпки на горния етаж. А след това чу вратата на спалнята на Хол да се затръшва силно. Две секунди по-късно се затвори и вратата на банята, но доста по-тихо.
Сержант Хол знаеше, че Ричър ще чуе затварянето на вратите. Тя искаше той да го чуе. Трябваше да го чуе, защото така щеше да спечели доверието му. Молеше се обаче той да не чуе следващия звук, който щеше да прозвучи. Онова тихо, но неизбежно проскърцване, което съпътстваше отварянето на прозореца в банята.
Чарлс Стаморан откри Сюзан Каслуга в кухнята, където тя чакаше водата в чайника да заври. Помещението бе широко, правоъгълно, с остров в средата. Плотовете бяха чисто бели, полирани до блясък. Шкафовете също бяха бели, с гладки вратички без никакви орнаменти по тях. Стените между шкафовете бяха покрити не с плочки, а с листове стомана и по тях бяха окачени прибори и съдове. Сюзан сама бе проектирала всичко до най-малката подробности и когато преди време една журналистка описа кухнята й като лаборатория, тя остана доволна от сравнението.
— Имаш ли минута? — попита Стаморан. — Трябва да поговорим.
Сюзан скръсти ръце на гърдите.
— Стига да не обсъждаме чая ми!
Тонът й прозвуча заплашително, но в ъгълчетата на очите й сияеше усмивка.
Двамата бяха заедно вече двайсет години, а след месец щяха да се навършат седемнайсет, откакто се бяха оженили. Те не бяха типичната двойка. Тя бе с десет години по-млада. И с петнайсет сантиметра по-висока. Имаше буйна червена коса, която стигаше до кръста й, когато не я връзваше, тъй като кокът или опашката бяха по-подходящи за деловия костюм или лабораторната престилка. Сюзан имаше високи скули и зелени очи. Влезеше ли в някоя стая, всички извръщаха глави. Просто не успяваха да се сдържат. Дори сега, когато тя бе прехвърлила петдесет, продължаваха да я следват с поглед. Стаморан беше пълна нейна противоположност — шейсет и няколко годишен, нисък, слаб, с невзрачно лице и късо подстригана коса… или поне каквото бе останало от нея. Той можеше да стои до нея цяла вечер по време на някой прием или коктейл и никой да не запомни дали изобщо е бил там. Двамата работеха в различни вселени. Имаха различни интереси. Различни хобита. Различни вкусове за книги, филми, храна. Но станеше ли въпрос за интелект, хитрост и коварство, те си бяха лика-прилика.