— Това няма нищо общо с твоята напитка — усмихна се също Стаморан, но в усмивката му нямаше никаква топлота.
Той се славеше като прецизен човек. Педантичен дори. Дразнеше се, когато тя наричаше чай тази противна отвара, която приготвяше от зловонни билки и вряла вода, защото в нея нямаше никакъв чай. Стаморан се дразнеше от подобна липса на прецизност и смяташе, че като учен и изследовател Сюзан трябва да подбира думите си по-внимателно. Това бе едно от малкото неща в нея, които — макар и след двайсет години — продължаваха да го дразнят.
— Имам новини. Не са добри. Трима души, работили за „Мейсън Кемикал“ по времето, когато и ти беше там, са починали. И тримата през последния месец. — Стаморан добави след кратка пауза: — Оуен Бък. Вариндер Сингх. Кийт Бриджман.
Чайникът изсвири слабо, но Сюзан не дочака свиренето да стане по-силно. Тя го вдигна от печката и наля гореща вода в чашата си. Защото знаеше, че не се налага водата да достигне сто градуса, за да получи точно този вид чай. Тя нямаше проблем да превключи от прецизния изказ, който използваше в работата си, към по-лежерен език у дома. Съпругът й бе толкова праволинеен, че понякога я вбесяваше.
— Помня тези имена — отвърна Сюзан. — И тримата бяха в Индия през шейсет и девета, нали? Бяха членове на екипа за специални проучвания. Но те работеха отделно. Ставаше въпрос за някакъв секретен проект или нещо подобно. И тримата сигурно са били доста възрастни. Какво е станало? Годинките са натежали?
— Бък е починал от рак. За останалите не е ясно. Според полицията вероятността за насилствена смърт или нещастен случай е петдесет на петдесет.
— И при двамата?
Стаморан кимна.
— Едва ли и двамата са претърпели злополуки един след друг. Смяташ ли, че става въпрос за самоубийство?
— Не. Мисля, че някой ги е убил.
— Убил?
Стаморан кимна отново.
Сюзан поклати глава.
— Защо някой ще убива двама пенсионирани учени? Няма никаква логика.
— Сюзан, има неща, които трябва да знаеш за случилото се през шейсет и девета. Неща, които не ти казах по-рано по очевидни причини. Но сега ще ги разкрия пред теб, защото мисля, че си в опасност.
— В опасност? Аз? Защо? Нямам нищо общо с онова, което сте правили тогава.
— Знам.
— Говорим за шейсетте години, за бога! Толкова беше трудно жена да пробие в научната сфера. Нямаше никакво значение, че бях по-умна от всеки мъж, кандидатствал за работа в „Мейсън Кемикал“ последните десет години. А може би дори двайсет. Нямаше никакво значение, че след като ме наеха, доказах, че съм много по-добра в работата от всеки мъж в компанията. Тези тъпаци не ме допуснаха до нито един по-интересен проект.
— Това е причината да приемеш предложението им да заминеш за Индия. Знам. Беше умен ход.
— Не, не беше. Надявах се, че като се отдалеча на няколко хиляди километра от централата, ще получа повече свобода, но уви… пак се оказах изтикана в девета глуха. Затънах до гуша в страна, където асфалтът се топи от жегите и няма къде да отидеш и какво да правиш. Стоях в миманса, докато нещата не се объркаха. Тогава шефовете се сетиха, че имат нужда от някое хубаво лице, което да застане пред камерите, докато бурята отмине. Хубаво и наивно. За една нощ се превърнах от Пепеляшка в принцеса. Но после си платих за това, и то още в минутата, когато решиха, че нямат повече нужда от мен.
— Използваха те, за да оправят имиджа на компанията. Това е ясно. Но причината за моите тревоги е съвсем друга.
— Какъв е проблемът? Двама души, с които нямам нищо общо… засекли сме се някъде преди двайсет години, може би са убити. Ако някой трябва да се притеснява, това са останалите членове на екипа, нали? Може би ти трябва да говориш с тях. Може някой да им има зъб. Някой от оцелелите учени например.
— Не съм убеден. Това е работа на външен човек. Вземам всички необходими мерки. А за оцелелите ще… ще се погрижим.