Стаморан поклати глава.
— Не казах, че съм бил там, в Индия. Работех от Щатите. От Лангли. Отговарях за програмата, по която тези седем души работеха в „Мейсън Кемикал“. И за още пет подобни проекта, но реализирани в други страни.
Сюзан отпусна ръце, дланите се плъзнаха по бедрата й.
— Ти си отговарял за тази програма? На теб ли дължа безобразното отношение към мен?
— Не. Моят заместник, човекът, който работеше на място, той бе отговорен за това. Той имаше право да действа самостоятелно в извънредни ситуации. Не забравяй, че това се е случило много преди двамата с теб да се познаваме. Когато дори не съм подозирал за твоето съществуване.
— Кой беше той? Твоят заместник.
— Няма значение.
Сюзан грабна голям нож от стойката до печката.
— Следващия път, когато ти задам въпрос, а ти ми отговориш, че няма значение, ще го забия в теб! Отговори ми! Притчард, нали? Невил Притчард? Той е бил твоят заместник. За него говорим.
Стаморан не отговори.
Сюзан остави ножа до чашата си.
— Притчард е докладвал на теб. Следователно той знае името ти.
Стаморан кимна.
— А някой друг?
— Само той. Структурата беше разделена на отделни звена. За повече сигурност.
— Значи той може да те издаде. Ако този, който избива членовете на екипа му, стигне до него, може да научи и твоето име.
— Теоретично.
— И тогава убиецът ще погне теб, нали? О, не, Чарлс! Това не ми харесва. Никак даже. — Сюзан заобиколи кухненския остров, застана до съпруга си и хвана ръката му.
— Не съм в опасност — заяви Стаморан. — Тревожа се не за себе си, а за теб.
— Защо? Аз нямам нищо общо с този екип. Използваха ме като говорител… като лице за пред медиите. Сам го каза. А и това, което вършех, едва ли е тайна. Притчард няма никаква причина да посочва моето име. Или на когото и да било от оцелелите.
— Не виждаш цялостната картина, Сюзан. Сингх беше възрастен човек, който живееше съвсем сам. Бриджман лежеше в болница, едва се възстановяваше от прекаран инфаркт. Един убиец лесно може да се добере до тях. А до мен? Аз съм най-добре охраняваният човек в света, след президента, разбира се.
— Какво очакваш тогава? Този тип да спипа мен, за да се добере до теб?
— Аз бих постъпил така на негово място.
— Това не е никак мило — каза Сюзан и пусна ръката на Стаморан.
Той сви рамене.
Сюзан се приближи до него.
— Нищо ли не можеш да направиш? Да спипаш този тип, преди да е убил още някого. Преди да е разбрал за теб.
— Работим по въпроса.
— Работите? Какво означава това? Какво правите всъщност?
— Това е… Мога да кажа само, че този човек няма да остане дълго на свобода.
— Безопасно ли е да оставиш оцелелите напълно беззащитни, докато някой вилнее навън и ги избива един по един? Защо не ги заключите някъде на сигурно място?
Стаморан не отговори.
— Това не ли означава?
— Нямам право да навлизам в подробности и ти го знаеш. Както и че няма да оставя нищо на случайността. Затова ще те помоля да направиш същото за мен.
— Разбира се. Какво е то?
— Да останеш тук. У дома.
— Кога?
— Утре. Вдругиден. Да не ходиш до офиса. Да не ходиш никъде. Докато не тикнем онзи тип зад решетките.
— Не говориш сериозно.
— Напълно сериозен съм.
— Това е най-тъпото нещо, което някога си искал от мен! Утре имам насрочени срещи за целия ден. Същото се отнася и за другиден. Знаеш ли, че освен мен само още три жени ръководят компании от списъка на „Форчън“? Четири срещу четиристотин деветдесет и шест мъже! Много добре го знаеш. Какво ще си помислят всички тези мъже, ако утре не отида на работа? „Тя е странна. Ненадеждна. Слаба. Не се справя“. Ще извадят ножовете и ще се приготвят да ги забият в гърба ми още по обед.
— А какво ще кажат хората, ако загинеш от токов удар? Точно това се е случило със Сингх. Или ако паднеш от прозорец на дванайсетия етаж? Като Бриджман. Помисли, Сюзан. Не можеш да бъдеш шеф на каквото и да било, ако си мъртва.
— По дяволите! — Сюзан грабна чашата си и я запрати в мивката. Тя се пръсна на парчета и капки зеленикавокафява течност покриха стоманените панели по стената. — Ще потренирам във фитнеса. Ще го обсъдим по-късно.
Роберта и Вероника Сансон се срещнаха в хотел „Хилтън“ до летището в Ню Орлиънс, както бяха планирали. Двете пристигнаха с различни полети. Пътуваха под фалшиви самоличности. И двете пристигнаха в хотела с безплатен автобус, но с разлика двайсет минути. Единствената изненада спрямо първоначалните им планове бе фактът, че Роберта пристигна първа. Самолетът й излетя петнайсет минути по-късно от този на сестра й, но точно в този ден товарачите на багаж на летище „Мидуей“ в Чикаго работеха доста по-бавно от обичайното. И предизвикаха множество забавяния. Но това не бе проблем. Роберта прецени, че не се налага да променят каквото и да било, затова премина направо към следващата задача в списъка. Тя си купи студен чай от кафенето във фоайето на хотела, излезе навън, където зад бялата дъсчена ограда бяха наредени маси и столове, и започна да наблюдава работата на служителите на паркинга.