Когато се появи Вероника, тя се насочи право към служителя на паркинга, който стоеше до вратата, и каза:
— Добър вечер. Как сте?
Младежът сви рамене.
— Добре… предполагам. Благодаря, че попитахте. Идвате за колата си ли?
Вероника поклати глава.
— Не. Аз не шофирам. Тъкмо пристигам и трябва да се настаня. Имам един въпрос. Чувала съм, че Ню Орлиънс е много купонджийски град, но съм тук само за една вечер. Не искам да си изгубя времето в някое скучно заведение. Интересува ме дали сте местен?
— Тук съм роден и израснал.
— Точно това се надявах да чуя. Как се казвате?
— Рикардо.
— Приятно ми е да се запознаем, Рикардо. Аз съм Стефани. Искам да те попитам следното. Ако в града пристигне твоя добра приятелка, която обича да се забавлява, но няма време за губене, къде би я завел?
— В „Енрико“. На една пряка от Бърбън Стрийт. Хем е забавно, хем е изискано. Човек не може да се забърка…
— Ами ако тази приятелка иска… да се забърка?
Рикардо се усмихна.
— В такъв случай „Трезора“. Там човек може да се забърка в какво ли не.
Вероника отвърна на усмивката му.
— Май говориш от личен опит?
— Възможно е. Но тъй като току-що се запознахме, ще се възползвам от Петата поправка и няма да свидетелствам против самия себе си.
— А може би трябва да се срещнем там по-късно и лично да ми покажеш едно-друго. Все пак аз идвам за пръв път в града, а ти си натрупал достатъчно опит.
Усмивката на Рикардо стана още по-широка.
— Разбира се. Ще го направим. Приключвам тук в единайсет.
— Чудесно. Ще се видим там към полунощ, нали?
— Непременно.
Вероника си тръгна. Рикардо не откъсваше поглед от задника й. Тя тръгна към входа на хотела. Младата жена събра косата си на стегната опашка, отиде на рецепцията и си взе стая. Само за една нощ. Плати в брой. Според личната карта, която използва, името й бе Кайлин Дилейни. Вероника подписа всички формуляри, които служителката й даде, взе рестото и ключа за стаята и излезе навън. Тя мина през вратичка в оградата около откритата част на кафенето и спря до една празна маса. Огледа се, сякаш търсеше някого. А после се приведе напред и опря на масата върховете на три от пръстите си. Миг по-късно сви единия, при което върху масата останаха два пръста, а след още секунда протегна цялата си длан така, че отгоре се озоваха четири пръста. Вероника остана така за кратко, след което сви рамене, сякаш човекът, когото се надяваше да открие, не е тук, влезе в хотела и се насочи към стая 324.
Роберта, която седеше отвън, продължи да наблюдава работата на служителите на паркинга. Пристигна черен кабриолет, който бързо се отдалечи. Последваха го три седана, всичките американски. След тях се появи джип. Роберта допи чая си и стана. До бордюра спря микробус. Дясната му врата се отвори и от него слезе жена. Тя изглеждаше напрегната, уморена, раздразнена. Беше на около трийсет и пет, с бели къси панталони, розова блуза и сандали. На блузата имаше огромно овално петно. Косата й сякаш не бе виждала четка или гребен от няколко дни. Жената се протегна, изсумтя и отвори задната врата. Оттам се изсипаха четири хлапета. Най-голямото беше може би на дванайсет, а най-малкото — на шест. Всичките бяха момчета, които не спряха да се гонят, блъскат, крещят. Роберта бе виждала глутници диви кучета, които се бият за парче мърша и които изглеждат по-кротки. Майката поклати глава, разпери ръце и подкара децата си като стадо към входа на хотела. От другата страна на микробуса се появи мъж. Вероятно бащата. Той отвори багажното отделение и започна да вади куфари в най-различни ярки цветове. От хотела излезе пиколо, помогна му да ги натрупа върху количка за багаж и му връчи нещо като разписка или билет.
Бащата очевидно не бързаше да се присъедини към семейството си. Той прибра разписката в задния джоб на торбестите си къси панталони и затика количката с една ръка, но без да влага в това кой знае какви усилия. Количката едва помръдна. Колелата й се търкаляха толкова бавно, че Роберта трябваше да забави ход. Тя промени леко и посоката си на движение, след което извади бележник от чантата си и се престори, че записва нещо, докато върви. Сякаш нямаше как да види, че ще се блъсне в мъжа. И тя наистина се блъсна право в него. Коляното й се плъзна от вътрешната страна на бедрото му. Роберта изпищя и изпусна бележника, който падна в краката на мъжа. Той пусна количката и отстъпи крачка встрани. После се съвзе от изненадата, наведе се, взе бележника и го подаде на Роберта.