— Много ви благодаря — каза тя. — Много сте мил. Извинявам се, че бях толкова непохватна.
Мъжът се усмихна и приглади измачканата си риза.
— Няма проблем. Това бе най-вълнуващото нещо, което ми се случи през изминалата седмица.
Така си мислиш сега, каза си Роберта. Почакай до мига, в който си потърсиш микробуса…
5
На шосе, южно от Анаполис, между Бек Крийк и Атлантическия океан, спряха две коли. Шофьорите им ги паркираха плътно една до друга веднага след остър десен завой. Цареше мрак. Това определено не бе най-безопасното място за паркиране, но шофьорите нямаха избор. Пътят беше тесен, от двете му страни се издигаха разлистили се дървета, а това ограничаваше възможностите за наблюдение на старите, потънали в тишина къщи наоколо. През гъстите храсталаци, запълнили пространството между дърветата, проблясваха бледи светлинки. Тази ниска растителност затрудняваше допълнително наблюдението.
Първата кола беше празна. Във втората седяха двама мъже. От мястото им се разкриваше частичен изглед към една от къщите. Те разполагаха с бинокли, фотоапарат с мощен обектив и радиостанции. Единият си водеше записки в бележник. В ръката си държеше фенерче. Пръстите му закриваха предната част на фенерчето и оскъдната светлина, която се процеждаше през тях, розовееше. В другата си ръка мъжът държеше евтина химикалка. Той водеше дневник на наблюдението. Вече бе записал мястото. Часа. Първоначалните си наблюдения. Все неща, които щяха да му потрябват по-късно, за да напише доклада си. Той току-що бе приключил с описанието на всичко, което беше видял до момента, когато радиостанцията му изпращя. Обади се един от колегите, пристигнали с другата кола. Вторият екип бе заобиколил през гората и се придвижваше пеша към задната част на къщата.
Гласът от радиостанцията каза:
— Притчард е тук. Идентифицирахме го. Видях го през прозореца на кухнята, миеше съдове. Край.
Мъжът с химикалката попита:
— Сам ли е? Край.
— Да. Няма никой с него. Изми само една чиния и една чаша.
— Още ли е там?
— Не. Качи се на горния етаж. Угаси лампите долу. Светна лампата в банята. Чакай… Сега загаси… Но светна в спалнята.
— Кани се да си ляга ли?
— Така изглежда. Чакай. Току-що загаси лампата в спалнята. Сега ли да влезем? Или да изчакаме да заспи?
Мъжът с химикалката се замисли. Не беше първата им подобна операция. Той предпочиташе мишените си сънени и кротки. От личен опит се бе убедил какво може да се случи, ако са напълно будни. Притчард беше изпил поне една чаша вино, което бе добро начало. Средностатистическият човек се нуждае от четиресет и пет до шейсет минути, за да потъне в дълбок сън. Опитът подсказваше, че трябва да изчакат час и половина. За всеки случай. Това увеличаваше вероятността да зава̀рят мишената си, пренесла се в царството на сънищата. Екипът му отключваше вратата и проникваше вътре тихо и предпазливо. В деветдесет процента от случаите успяваха да надянат белезници на мишената, преди тя да е отворила очи. Но тази операция беше различна. Заповедите идваха от върха. Което означаваше, че шефовете ще гледат резултатите под микроскоп. Щяха да анализират действията на човека с химикалката. А той бе получил заповед да действа незабавно. Дори арестът да преминеше като по учебник, евентуално забавяне можеше да хвърли мрачно петно върху операцията. Объркаше ли се нещо, шефовете щяха да открият причината за проблема в решението му да изчака. Нямаше никакво съмнение.
Той остави химикалката, натисна бутона отстрани на радиостанцията и попита:
— Точки за евакуация в задната част?
Разнесе се пращене, последвано от нечий глас:
— Седем, както можеше да се очаква. Три прозореца на втория етаж. Два прозореца и една врата на първия. Малка врата в задната част на гаража.
— Добре. Заемете позиции. Наблюдавайте точките за евакуация, в случай че се опита да се измъкне. Проникваме през предната врата след деветдесет секунди.
Сюзан откри Чарлс Стаморан в кабинета му, където той препрочиташе някакъв доклад. Тя бе облечена в бяла хавлия, завързана отпред, а косата й беше мокра от душа. Краката й бяха боси, а кожата й сияеше от топлината и парата. Тялото й ухаеше на шампоани, балсами и лосиони. Стаморан намери тази комбинация от аромати за твърде силна и натрапчива, но никога нямаше да си позволи да й го каже.