Строго погледнато, на Роберта и Вероника Сансон не се налагаше да плащат за нощувка в хотела, а да използват стаята само за два часа. Това определено не можеше да се нарече разумно изразходване на средствата. Само допреди месец двете никога не биха постъпили по този начин. Предвид сегашните обстоятелства обаче постъпката им изглеждаше оправдана. Наемането на стаята носеше определени ползи. Двете сестри можеха да се срещнат и разговарят, без никой да ги види заедно. Можеха да си поръчат храна и да вечерят, без никой от гостите на ресторанта да ги запомни. Освен това много скоро — може би само след няколко дни — щяха да станат богати, затова допълнителните разходи не ги притесняваха особено.
Все още не бе ясно колко богати щяха да станат. Но когато частният детектив, нает от Оуен Бък, ги бе открил и самият Бък се бе опитал да облекчи съвестта си, като им разкаже какво се е случило в Индия през 69-а, той се бе изразил съвсем ясно. Двете щяха да получат много пари. В това не можеше да има никакво съмнение. Те имаха право на тези пари. И щяха да ги вземат. Това, беше ги убеждавал Бък, е най-подходящият начин да получат поне някаква компенсация за причинените им страдания.
На Бърч му бе необходима само секунда, за да регистрира факта, че леглото е празно. Той провери четирите ъгъла на стаята. Банята. Под леглото. В гардероба. И не откри никого. Огледа и останалите стаи на втория етаж. Това бяха две други спални и още една баня, но там нямаше и следа от Притчард. Нямаше никакви признаци тези стаи да са обитаеми. Затова Бърч слезе долу. Спря в коридора и хвърли поглед към Стейнрод. Стейнрод поклати глава. Бърч провери дневната. Трапезарията. Кухнята. Мокрото помещение. И накрая гаража.
От Притчард нямаше и следа.
Бърч се върна в коридора и използва радиото, за да повика двамата, които наблюдаваха задната част на къщата.
— Видяхте ли нещо? — попита ги той.
Отговорът прозвуча силно и ясно:
— Нищо.
— Сигурни ли сте?
— Сто процента.
— Добре. Един от вас да влезе вътре. Трябва ми помощ, за да претърся къщата. Притчард трябва да се е скрил някъде. Сигурно е подготвил скривалище или нещо подобно. Кухина под пода. Тавана. Двойна стена. Все някъде… Трябва да е тук. Не е лягал в леглото си. Гардеробът му е пълен с дрехи. Видях и няколко куфара. Колата му е в гаража. Сигурни сме, че не е избягал пеша. Затова трябва да го намерим. Веднага!
Сестрите вечеряха, разговаряха, гледаха телевизия, взеха душ една след друга и към единайсет и половина вече бяха готови да напуснат хотела. Това им осигуряваше буфер от половин час, в случай че Рикардо приключеше смяната си по-късно от очакваното. Вероника излезе първа. Тя се спусна по стълбите, прекоси опустялото фоайе, отиде до спирката и изчака десет минути, преди да се качи на автобуса, който щеше да я отведе до терминала за пристигащи на летището.
Роберта остана в стаята още пет минути, след което излезе и се насочи към мястото, на което стояха служителите на паркинга. Тя се усмихна на непознатия младеж, поел смяната от Рикардо, и му подаде откраднатия билет.
Служителят се върна с микробуса след петнайсет минути. Роберта му даде стандартния бакшиш — нито прекалено голям, за да я запомни, нито пренебрежимо малък — след което се настани зад волана. Тя потегли от хотела и пое към летището, като следеше пътните табели. Скоро спря пред терминала за пристигащи. Паркира в далечния край и в мига, в който микробусът се долепи до бордюра, иззад една колона се появи Вероника и се настани до сестра си. Минута по-късно Роберта вече натискаше газта към града, следвайки маршрут, който бе научила наизуст още преди да пристигнат в Чикаго.
6
Телефонът в Пентагона иззвъня точно в 9:00 източно стандартно време. Или в 8:00 централно стандартно време, откъдето всъщност бе осъществено повикването. Точно в уречения час. Мъжът, който вдигна, изслуша мълчаливо обаждането, след което затвори, набра вътрешен номер, за да се свърже с кабинет, който се намираше един етаж по-нагоре и един пръстен от коридори по-близо до центъра на сградата.
Стаморан вдигна незабавно.
— Готово ли е? — попита той.
— Невил Притчард не е под наша опека — повтори мъжът думите, които бе чул преди малко. — Повтарям, Притчард не е под наша опека. Разполагаме с положителна идентификация. Бил е сам в дома си под наше наблюдение. Но е изчезнал в краткия интервал между установяването на самоличността му и проникването на екипа. Не знаем как се е измъкнал. Не знаем къде се намира в момента. Не е получавал обаждания, преди да атакуваме дома му. Екипите не са забелязали каквито и да било сигнали. Смятаме, че действа сам. Предприетите усилия да го открием се ползват с най-висок приоритет.