Хол спря в тунела, като се погрижи да има достатъчно място за камиона до нея, и излезе от хъмвито. Изтича до багажника му и извади един сандък. Пластмасов. Масленозелен. Но с цивилно, а не военно предназначение. Тя отнесе сандъка в празното пространство между двете превозни средства. Изчака Шапелиър да отвори вратата на кабината и повдигна сандъка, за да може той да го придърпа вътре. Шапелиър намести сандъка в скута си и отвори капака. Погледна вътре. Извади някакъв метален предмет. Стоманена планка. Долната част на цевна кутия на M16. Огледа контурите и отворите. Усмихна се. Пусна я в сандъка и затвори капака. Шапелиър свали сандъка на пода до лоста за скоростите и й подаде същия на вид сандък, който взе от седалката до себе си. Тя го постави върху горното стъпало на кабината и провери съдържанието му. Пачка банкноти, които Хол преброи. Винаги ги броеше. И стоманени детайли. Цевни кутии, но във варианта, предназначен за цивилни.
Хол вдигна поглед и попита:
— Още ли ти трябват? Толкова скоро?
Шапелиър се намръщи.
— Има ли проблем?
А после той чу шум, който идваше някъде отстрани и отзад. Скърцане на метал. Стари панти, несмазвани след дълги месеци и дори години, прекарани в пустинята. Шапелиър се обърна на седалката и видя дясната врата на кабината на камиона му да се отваря. Появи се нечия глава, последвани от тяло. Те принадлежаха на непознат мъж. Огромен мъж, висок, широкоплещест, със заплашително изражение и пистолет в ръката.
— Проблем ли? — попита Ричър и се качи в кабината. — Може и така да се каже. Но това означава, че подценяваш ситуацията. Много я подценяваш.
Нощта на Роберта и Вероника Сансон не протече според плановете им.
Всичко започна добре. Те пропътуваха разстоянието от летището в Ню Орлиънс до дома на Джеф Браун без никакви проблеми. Но когато намалиха, за да потърсят подходящо място, където да спрат, за да наблюдават къщата му, забелязаха друга кола, паркирана до бордюра. „Форд Краун Виктория“. Тъмносин. Базов модел без никакви екстри. Но е допълнителна антена на покрива. И още една върху капака на багажника. Вътре имаше двама мъже. Те се бяха разположили удобно и нямаха никакво намерение да излизат. Това не беше цивилен полицейски автомобил, превърнат в такси. Или такси, чийто пътник се бе прибрал късно, след като беше изпил прекалено много бири, а сега ровеше неловко из портфейла си в опит да извади няколко банкноти. Не, тази кола бе спряла тук със съвсем друга цел. Мъжете в нея излъчваха такова спокойствие, сякаш знаеха, че ще прекарат много часове на седалките. И бяха свикнали да го правят.
Роберта беше наясно, че могат да си позволят да минат покрай форда само веднъж. Двете сестри трябваше да разберат — доколкото бе възможно — с кого си имат работа. Да продължат надолу по улицата щеше да е по-малко подозрително, отколкото да направят обратен завой и да се скрият от погледите на мъжете в колата. Къщата на Браун се намираше навътре, на петнайсетина метра от улицата. Растителността в двора изглеждаше недобре поддържана. Сякаш собственикът на имота бе полагал големи грижи за градината и моравата, а после ги беше занемарил. И природата бе започнала да си връща изгубената територия. Това беше очевидно. Самата къща бе ниска и продълговата. Широка веранда минаваше по цялата предна фасада, а бялата боя изглеждаше нова. Явно Браун се грижеше добре, ако не за двора, то поне за сградата.
Вероника погледна към дома на Браун и каза само една дума:
— Прозорците.
Всички щори бяха спуснати. Може би заради жегата: слънцето започваше да напича силно веднага щом изгрееше. А може би защото Браун искаше да защити личното си пространство. Каквато и да беше причината, важен бе резултатът. Никой не можеше да надзърне вътре. Нито от колите, паркирани на улицата, нито от къщите на съседите. Не можеше да го направи и случаен минувач.
— Ще се справим — отвърна Роберта.
Тя подмина синия форд с ниска постоянна скорост, а на първото кръстовище зави наляво и продължи обратно към югоизточната част на града. Спомни си, че бе видяла там изоставена фабрика. Явно подготвена за разрушаване. Около парцела се издигаше ограда, зад която бяха разположени няколко фургона. Но не се виждаха паркирани автомобили. Нито светлини във фургоните. Нищо не предполагаше, че тук се работи и през нощта. Затова пък мястото предлагаше достатъчно възможности, където сестрите да скрият откраднатия микробус и да изчакат спокойно утрото.