Бриджман се хвана за гърдите с две ръце. По челото и темето му избиха капчици пот. Кожата му изведнъж стана лепкава. Той си пое дъх с усилие.
Жената с клипса на пръста седна на стола за посетители, оставен до прозореца. Жената отляво на леглото изчака малко, след което погледна Бриджман и каза:
— Извиняваме се. Не искахме да ви стреснем. Не сме дошли да ви нараним. Трябва просто да поговорим.
Бриджман не отговори.
— Имаме два въпроса — продължи жената. — Това е всичко. Отговорите ли ни честно, няма да ни видите повече. Обещаваме.
Бриджман отново не отговори.
Жената забеляза погледа му, насочен към вратата на стаята, и поклати глава.
— Ако се надявате някой да ви се притече на помощ, ще трябва да ви разочаровам. Тези клипсове непрекъснато се изплъзват от пръстите на пациентите. И какво правят те? Връщат ги на място. Дори някоя сестра да е чула алармата, ще реши, че сте направили точно това. И така… Трябва да ви задам първия въпрос. Нещо против?
Устата на Бриджман бе пресъхнала. Той направи огромно усилие да овлажни устните си, след което си пое дълбоко дъх. Но не за да отговори на въпроса. А за да извика помощ.
Жената разгада намеренията му и постави пръст пред устните си, след което извади нещо от джоба на престилката си. Беше снимка. Тя я протегна пред себе си, за да може Бриджман да я разгледа добре. На снимката се виждаше нечия длан, скрита в ръкавица, която държи брой на „Трибюн“ до някакъв прозорец. Бриджман прочете датата на вестника. Вторник, 7 април 1992 г. Днешният ден. А после видя две фигури през прозореца. Жена и дете. Момиченце. Макар и двете да не гледаха към обектива, Бриджман ги позна без никакво съмнение. Това бяха дъщеря му и внучката му. Снимани в къщата, която им бе купил в Евънстън след смъртта на своята съпруга.
Жената хвана китката на Бриджман и напипа пулса му. Той бе бърз и слаб.
— Хайде, успокой се. Помисли за семейството си. Не искаме някой да нарани тях… или теб. Искаме единствено да разбереш колко сериозно е положението. Ще ти зададем само два въпроса, но те са важни. Колкото по-скоро ни отговориш, толкова по-скоро ще си тръгнем. Готов ли си?
Бриджман кимна и отпусна глава на възглавницата.
— Първият въпрос. Вдругиден имаш среща с журналистка. Къде е информацията, която възнамеряваш да й предоставиш?
— Откъде знаете, че…
— Не ни губи времето. Отговори на въпроса.
— Добре, вижте… Няма никаква информация. Намерението ми е просто да си поговорим.
— Никой уважаващ себе си журналист няма да повярва на информатор, без да получи железни доказателства. Къде са те?
— Информатор? Нещо сте се объркали. Става въпрос за репортерка от някакъв седмичник в Ейкрън, Охайо. Това е родният ми град. Жената иска да пише за болестта и възстановяването ми. Лекарите смятат, че то е истинско чудо. Хората в родния ми град искат да прочетат тази история… мислят, че моят пример ще послужи за вдъхновение.
— Сърдечен удар? С това ли ще се задоволиш? И то, когато криеш далеч по-значима история?
— Каква история?
Жената се наведе.
— Кийт, знаем какво си направил. Знаем какво е направил целият ви екип. Преди двайсет и три години. През декември шейсет и девета.
— Декември шейсет и девета? Откъде знаете? Кои сте вие?
— Ще стигнем и до това. А сега трябва да ни кажеш каква информация възнамеряваш да предадеш на онази репортерка от Ейкрън.
— Никаква! Ще й разкажа за моето възстановяване. Това е всичко! Никога не съм имал намерение да говоря за декември шейсет и девета. Защо бяхме там. Какво правихме. Какво се случи. Няма да кажа на никого. Дал съм клетва и няма да я наруша. Дори жена ми не знаеше нищо.
— С други думи, не разполагаш с документи или записки, скрити в тази стая?
— Разбира се, че не.
— В такъв случай няма да имаш нищо против да огледам наоколо.
Жената не изчака отговора на Бриджман. Тя започна претърсването с нощното шкафче до леглото. Отвори вратичката и огледа резервните пижами, книгите, списанията. После продължи с кожения сак, оставен на пода до вратата. В него имаше само дрехи и нищо друго.
Жената продължи с банята. Нищо интересно и в нея. Тя застана по средата на стаята и сложи ръце на кръста.