Вероника Сансон взе някаква папка от чантата си, погледна записания вътре телефонен номер и извади от джоба си монета от двайсет и пет цента. Тя носеше кожени ръкавици, което направи измъкването на монетата по-трудно от обичайното. Накрая успя да я пъхне в отвора на телефонния апарат, набра номера и зачака. Изминаха цели десет позвънявания, преди някой да отговори.
— Да? — прозвуча мъжки глас, тих и леко запъхтян.
— Доктор Браун? Джефри Браун? — попита Вероника.
— Кой се обажда?
— Сър, аз съм специален агент Холбек от Федералното бюро за разследване. Имам новини за вас. Опасявам се, че са лоши новини. Нуждая се от помощта ви относно решаването на неотложен въпрос.
— Продължавайте — каза след секунда Браун.
— Сър, съжалявам, че се налага да ви го кажа, но двама от бившите ви колеги са мъртви.
— Знам за Оуен Бък. Рак, нали? Кой друг?
— Доктор Бък почина от естествена смърт. Имам предвид двама други ваши колеги. Вариндер Сингх и Кийт Бриджман.
— Бриджман и Сингх са мъртви? Кога? Как?
— Доктор Сингх е починал от електрически удар. Доктор Бриджман е паднал от прозореца. Пресата предполага, че смъртта им се дължи на нещастен случай, но това не е така.
— С други думи, двамата са убити? Сигурна ли сте?
— Сто процента. В противен случай Бюрото нямаше да се намеси.
— Кой ги е убил?
— Точно затова се нуждаем от помощта ви. Нашите художници съставиха портрет. Искаме да го погледнете. Да ни кажете дали разпознавате човека.
— Откъде ще го познавам?
— Той избива членове на някогашния ви научен екип, докторе. Трябва да има някаква връзка. Убиецът няма да спре, освен ако не го заловим. Подозираме, че вие сте следващата му мишена. Затова дойдох дотук. Моля ви единствено да погледнете портрета, нарисуван от нашите художници. Ще ви отнема само минута, а това може да спаси живота ви. Мога да дойда у вас и…
— Не. Но съм съгласен да се срещнем. На обществено място. Моля да ме извините. Стари навици.
— Разбирам — усмихна се Вероника. — Аз работя в местния офис на ФБР. Няма по-сигурно място от това, нали? Ще ви дам адреса. Ако можете да дойдете веднага, ще бъде от полза за всички ни. Най-вече за вас.
7
На доктор Браун му трябваха трийсет минути, за да стигне до офиса на ФБР. И трийсет секунди, за да открие, че агент Холбек не съществува.
Браун знаеше какво трябва да направи. Да избяга. Сакът му с всичко най-необходимо за подобни случаи го очакваше в багажника на колата. Стар навик. Можеше да го грабне и да изчезне. Да се спотаи някъде, докато не разбере кой го преследва. И как да го спре. Все неща, с които с лекота би могъл да се справи по време на своята кариера. А също и като пенсионер. Но сега имаше един проблем. Лишен от контакта е хора, съпътствал работата му, Браун беше започнал да се чувства доста самотен. Той нямаше приятели в този град. И тъй като не беше особено общителен, едва ли щеше да си намери нови приятели. Не се разбираше добре със съседите. И знаеше, че никой никога не би пожелал да живее с него. Затова си бе взел котка. Херкулес. Още едно създание, което никой не искаше. И което в момента бе в дома му. Лишено от възможността да излезе навън. Без храна. Без вода.
Браун се върна на своята улица след двайсет и пет минути. И намали скоростта, докато минаваше покрай дома си. Къщата изглеждаше по същия начин, както я бе оставил. Всички завеси и щори бяха спуснати. Вратата беше затворена. Отпред нямаше паркирани автомобили. По тротоара не се разхождаха непознати. Никой не надничаше през оградата в двора му. Това успокои донякъде страховете му, но Браун се притесняваше и за още нещо. На два пъти, докато се прибираше у дома, имаше чувството, че го следят. Така му се бе сторило, не можеше да бъде сигурен. Затова сега зави наляво. После надясно. Накрая спря. Никой не зави с вой на гуми след него. Никого не видя и в огледалото. Браун поклати глава. И отдаде притесненията си на закърнелите си инстинкти. На излишъка от адреналин. Явно беше изгубил форма. Нищо повече. След като се успокои, той реши, че е достатъчно безопасно да обиколи квартала и да спре пред дома си. Да влезе вътре. Да вземе Херкулес. Да излезе по възможно най-бързия начин. Две минути, не повече.
Браун отключи вратата и спря на прага. Ослуша се внимателно. Не чу нищо. Не помириса нищо. И все пак усети нещо… Някакъв минимален дисонанс в обичайните безмълвни вибрации, които излъчваше домът му. Вътре имаше някой. Чакаше го. Закърнели или не, инстинктите на Браун му подсказаха да бяга. Незабавно. Той понечи да се обърне. Но чу приглушено мяукане, долетяло от дневната. Беше Херкулес. Котаракът му бе уплашен. Браун пристъпи напред. Спря. Ослуша се. Чу ново мяукане. Още по-уплашено. Посегна към дръжката на бравата. Пое си дълбоко дъх. И влетя в дневната.