Двете жени стигнаха до вратата, след което спряха и се обърнаха. Първата възкликна:
— Колко сме невъзпитани! Забравихме да се представим. Аз съм Вероника Сансон. Това е сестра ми Роберта.
Браун не отговори. Вместо това той притисна Херкулес още по-силно към себе си.
— Баща ни се казваше Морган Сансон — продължи Вероника. — Държим да го знаете.
Браун знаеше кой е Морган Сансон. Той си пое дълбоко дъх, задържа го и се ослуша за стъпки в коридора. Двете сестри вървяха към вратата. Тя се отвори. И затвори. Настъпи тишина. Браун издиша. Погали Херкулес и посегна към лулата си. Нервите му бяха опънати до краен предел. Той натъпка тютюна в чашката. Отстрани с ръка частиците тютюн, полепнали по външната й повърхност. Поднесе запалката и запали лулата. Дръпна силно и продължително. Вдиша тютюневия дим. Задържа го в белите си дробове. Издиша бавно. Отново дръпна през мундщука. И продължи така, докато главата му не се отпусна върху облегалката на фотьойла. Докато очите му не се подбелиха в орбитите си. По устните му изби бяла пяна.
Вероника и Роберта се върнаха в стаята. Те изобщо не бяха напускали къщата. Затова видяха как гърбът на Браун се извива в конвулсия. Котаракът скочи от скута му и се скри зад дивана. Цялото тяло на Браун се разтресе и той се хвана за корема. После за гърдите. Повърна зеленикава водниста течност. Тя се плъзна по ризата и панталона му, пръските й описаха широк полукръг по килима. Последва нова конвулсия. Силни спазми обхванаха цялото му тяло. Веднъж, втори път, трети път… Накрая Браун се отпусна назад и не помръдна повече.
Вероника и Роберта изчакаха пет минути, за да бъдат сигурни. После излязоха в коридора. Телефонът на Браун стоеше върху ниска квадратна масичка. Вероника си сложи ръкавици и извади нещо от джоба си. Малък диктофон. Тя превъртя записа, откри нужното й място и вдигна слушалката. Набра 911. Изчака операторът да отговори, поднесе диктофона към слушалката и натисна бутона за възпроизвеждане.
— … да ми помогнете? — прозвуча гласът на Браун приглушено, но достатъчно отчетливо.
Ричър предостави на Шапелиър няколко минути, в които сержантът да спре кървенето и да протегне отеклите си крайници. Той провери и Хол, за да се увери, че не е пострадала, след като беше изхвърлена от камиона. Накрая се качи в кабината и накара Шапелиър да потегли след хъмвито на Хол към караула, който охраняваше портала. Там Ричър трябваше да се погрижи за някои формалности. Да уреди конвой. Да попълни формуляри. На първо щеше да проведе телефонен разговор. Времето изведнъж се превърна в ключов фактор. Ричър трябваше да свърши някои неща, а знаеше как работи бюрократичната машина. Колелцата щяха да се завъртят прекалено бавно. И той трябваше да ускори процеса, в противен случай щеше да изпусне златна възможност. Мийт Лоуф пееше, че „две от три не е зле“, но Ричър не беше съгласен. Това бе сигурно.
Роберта и Вероника очакваха Браун да повърне. Когато проучваха веществата, които да добавят към тютюна му, те обърнаха специално внимание на страничните ефекти. Затова знаеха какво да очакват, но нямаха представа колко силна реакция ще последва. И не бяха очаквали Браун да пусне ключовете в джоба си, когато се прибере у дома. Сестрите предполагаха, че той ще ги остави на масичката в коридора или ще ги окачи на някоя закачалка. Реалността се стовари върху главите им, когато Вероника затвори телефона след обаждането на 911. Роберта бе отключила предната врата, когато двете бяха проникнали в къщата, но сега те не можеха да излязат през нея заради агентите, които отново бяха застанали на пост отпред. Сестрите не можеха да излязат и през някой прозорец, защото това означаваше да го оставят отворен. Един-единствен отворен прозорец в цялата къща можеше да породи подозрения. Вероника и Роберта се нуждаеха от ключ за задната врата. Ключът обаче се намираше в джоба на един мъртвец. Във вонящ, подгизнал от повръщано джоб. Измъкването му изглеждаше доста неприятна задача.
— Може би има резервен ключ? — предположи Вероника.
Роберта погледна часовника си.
— Потърси го. Но бързичко!
Вероника хукна към кухнята. Огледа първо стените до вратата, но там нямаше куки или рафтове с ключове по тях. Отвори най-близките чекмеджета и шкафовете под тях. Надникна дори в хладилника. Не откри нищо, което поне малко да прилича на скривалище. Тя прецени, че са изминали две минути. Сестрите разполагаха с още две, преди да пристигне полицията, затова хукна обратно към дневната. Роберта бе застанала на не повече от два метра от тялото на Браун. Видът й подсказваше, че може да й призлее всеки момент.