Отоуей се извърна настрани и извади радиостанция от чантата си. Тя я поднесе към устата и каза:
— Обектът излиза. Ще се насочи към автомобил. Изчакайте да се качи и тогава го арестувайте.
Измина минута и радиостанцията на Отоуей оживя. Разнесе се мъжки глас, който каза:
— Спипахме го. Също и стоката. В кърпа ни е вързан.
Сюзан остави телефона и затвори очи. Издиша бавно и усети как възлите в рамената й се отпускат, макар и едва-едва. Тя седеше на бюрото си в своя кабинет у дома. Стаята бе малка, но тиха, освен това предлагаше гледка към езерцето и дърветата, а това компенсираше скромните й размери.
— Проблеми в работата? — попита Стаморан.
Сюзан отвори очи и видя съпруга си на прага.
— Шпионираш ли ме? — възкликна тя.
— Ако го правех, никога нямаше да разбереш.
— Да не би да прибягваш до двоен блъф?
— Не. Какво има? Не ти вдигат телефона ли?
Сюзан грабна една яркорозова антистрес топка и я метна към главата му.
— Не ти влиза в работата. А сега ме остави. Работя.
Отоуей напусна бара първа. Ричър вървеше последен, а Шапелиър крачеше, притиснат между тях. Навън улицата сияеше в червени и сини отблясъци. По нея бяха паркирани четири коли на Бюрото с полицейски лампи, поставени на арматурното табло. Мършавият тип от бара седеше на задната седалка в последния автомобил. Зад него бе спряла очукана стара Тойота. Шофьорската врата бе отворена. До нея стоеше федерален агент. В същия момент се появи бял товарен микробус, от който слязоха двама криминалисти. Отоуей отиде до първата кола на ФБР и размени няколко думи с човека на предната дясна седалка. От сенките до стената се появиха двама мъже. Високи, стройни, в отлична форма. Облечени изцяло в черно. Приличат на френски философи авангардисти, прекалили с фитнеса, помисли си Ричър, макар много добре да знаеше кои са. Можеше да разпознае войниците и със затворени очи. Дългогодишният му опит бе шлифовал това умение и го беше превърнал в инстинкт. А военните полицаи бяха още по-лесни за разпознаване. Те винаги бяха сами. Всички избягваха компанията им. Бяха прекалено непопулярни. Единственото, което Ричър не разбираше, беше какво правят тук тези двамата. Той не бе искал подкрепление.
Военните полицаи пристъпиха напред. По-високият попита:
— Капитан Ричър?
Ричър кимна.
— Може ли да покажете документ за самоличност, сър?
Ричър извади портфейла си и показа служебната си карта.
— Благодаря, сър.
Военният полицай извади плик от джоба на якето си и му го подаде.
Ричър разкъса плика. Вътре имаше само един лист с емблемата на Военната полиция отгоре. Ричър трябваше да предаде сержант Шапелиър и да се яви на адрес във Вашингтон в единайсет на следващата сутрин.
Ричър погледна полицая.
— Какво знаеш за това?
— Нищо, сър.
— А какво си чул?
— Нищо не ни казаха, сър.
Ричър се усмихна. Беше очевидно, че двамата са сержанти. Гръбнакът на Военната полиция. Ричър знаеше от личен опит, че сержантите образуват най-ефикасната комуникационна мрежа в света.
— Не ви попитах какво са ви казали. Попитах ви какво сте чули. И ако ми отговориш, че не си чул нищо, ще те арестувам за това, че се преструваш на американски военен. Да започнем с факта, че ме изпращат във Вашингтон. Защо?
Военният погледна своя колега и каза:
— Говори се, че са умрели двама души.
— Кои?
— Не знам.
— Наши?
Сержантът поклати глава.
— Пенсионирани учени. Единият паднал от прозореца на болницата.
— Паднал?
Сержантът сви рамене.
— Явно са били от ЦРУ. Какво се иска от нас?
— Говори се, че събират работна група. ЦРУ плюс още няколко служби. Заповедите идват директно от Пентагона.
— Защо тогава изпращат мен?
— От Пентагона поискали най-малко капитан. Никой от щаба не желае да има нищо общо със случая. Явно някой от шефовете ви има зъб, сър.
Сюзан почука леко на вратата на кабинета на съпруга си, отвори я и направи само една малка крачка напред. Той седеше в креслото си и четеше книга. Биография на генерал Джордж Мийд. Вдигна поглед, след което продължи да чете за победите на Мийд в Гражданската война.