— Знам го със сигурност.
Ричър сведе поглед към ваната, след което отстъпи крачка наляво.
— Сигурен ли си, че няма да си счупиш ръката?
— Да. Ще счупя теб… лицето ти…
— Така ли? — отвърна Ричър, отстъпи половин крачка назад и попита: — Случайно да има букмейкър? Залагам на кучето с лоботомия! Не се съмнявам, че ще спечели.
Дебелакът се хвърли напред и замахна право към лицето на Ричър. Без никаква техника. Без никакъв финес. Просто много маса, инерция и гняв. Комбинация, която би му свършила добра работа при други обстоятелства. Но не и тази вечер. Защото Ричър отстъпи встрани. И разкри една от неосветените железни тръби, пред която бе застанал. Юмрукът на дебелака се заби право в нея. Кокалчетата му се пръснаха. Пръстите му се счупиха. Всички дребни костици в дланта, китката и предната част на ръката му станаха на парчета. Сухожилията му се разкъсаха. Този път той не издаде нито звук. Болката се погрижи за това. Тя го накара да припадне на място. Коленете му се разтрепериха, краката му се подгънаха. Той залитна назад и падна на земята. Главата му се озова на една педя от мястото, където по-рано бе паднало чадърчето от онзи коктейл, който сервитьорът бе понесъл на таблата си.
Ричър се върна на бара и остави ваната отгоре.
— Не искам пари — каза барманът.
Ричър не пусна веднага ваната. Той се замисли за сходна ситуация, която бе причината вече да не е майор, а капитан.
— А ако някой се поинтересува кой е ударил онзи тип?
— Никой не го е удрял. Той сам се нарани.
— Правилен отговор.
9
Майкъл Раймър закусваше на верандата зад дома си. Сам както обикновено. Той не бързаше. Нямаше причина за това. Дните, когато бързаше занякъде, бяха останали далече в миналото. Сега Раймър беше пенсионер. Щастлив пенсионер. Нямаше семейство. Нямаше кой да вгорчава старините му. Не и след като четвъртата му съпруга го напусна преди почти десет години. Раймър нямаше друга работа, освен да се припича на ранното утринно слънце, докато закусва овесена каша и пие кафе, след което да отиде до брега и да вдигне котвата на „Пегас“. Неговата радост и гордост. Днес го очакваше ден, прекаран в риболов из езерото, последван от вечер в компанията на бутилка вино и филм по видеото. Раймър невинаги си бе прекарвал така добре. Никак даже. Но напоследък съдбата беше благосклонна към него. Може би временно. Той не хранеше никакви илюзии по този въпрос.
Раймър бе преполовил разстоянието до любимото си място за хвърляне на котва. Там беше сигурен, че ще хване някой големоуст бибан, а гледката към Скалистите планини не спираше да го изумява. И тогава видя нещо неочаквано. Друга яхта. Дванайсетметрова. Собствениците на останалите имоти, пръснати по този участък от брега, използваха къщите — и лодките си — само през лятото и от време на време за някой празник. През останалата част от годината Раймър оставаше сам. Което му харесваше. Затова сега се замисли дали да не промени курса. Да намери по-уединено място. Но нещо в другата яхта го притесняваше. Може би начинът, по който се движеше тя? Сякаш дрейфаше безцелно. Нито следваше определен курс, нито бе спуснала котва. Раймър се зачуди за миг дали не се е откъснала през нощта от кея на съседите и вятърът не я е довлякъл дотук. И тогава от кормилната рубка се появи жена. Тя замаха с ръце. Но не за да го поздрави. Не, тя ръкомахаше над главата си със скоростта на вятърна мелница. Очевидно беше загазила. Раймър подаде газ и се насочи към нея, за да провери какво става.
Когато се приближи, Раймър позна яхтата. „Херцогинята“. Тя принадлежеше на семейство от Денвър. Той така и не си бе направил труда да научи имената на мъжа и жената. Май двамата бяха лекари. Раймър обаче не познаваше жената на борда. Тя като че ли наближаваше трийсет. Беше слаба и стройна, явно се поддържаше в добра форма. Черната й коса бе събрана отзад в удобна практична опашка. Роднина на докторите може би? Или семейна приятелка? Във всеки случай, явно имаше право да бъде на борда на „Херцогинята“. Раймър се бе сблъсквал с много странни неща през живота си, но не беше чувал някой да излиза на разходка с яхта в планинско езеро, което е толкова затънтено, че човек не може да го намери, освен ако не знае къде точно се намира то. Раймър спусна няколко предпазни буфера над планшира, привърза ги за кнехта и подходи успоредно на изпадналата в затруднение яхта.
— Всичко наред ли е? — извика той.
Жената се хвана за главата с две ръце.
— О, господи, толкова съм объркана! Не знам какво да правя. Двигателят спря и не мога да го запаля. Нямам представа как да пусна котвата и лодката се носи насам-натам. Можете ли да ми помогнете? Моля!