— Остава да проверя само едно място. Леглото.
Бриджман не помръдна.
— Направи го заради дъщеря си. Заради внучката си. Хайде. Ще бъда бърза.
Бриджман усети как пулсът му се ускорява отново. Той затвори очи за миг. Пое си дъх. Положи огромно усилие на волята да се успокои. А после отметна завивката, завъртя крака настрани и стъпи на пода. Погледна жената на стола и попита:
— Може ли поне да седна? Доста по-възрастен съм от вас. И бездруго съм с единия крак в гроба.
Жената вдигна показалеца си, на който бе прикрепен неговия клипс.
— Съжалявам. Кабелът е прекалено къс и не мога да помръдна оттук. Ако искаш да седнеш, използвай перваза.
Бриджман се извърна и погледна перваза. Дори обмисли възможността да седне на него. Но не искаше да приема заповеди от тази жена, затова само се облегна и проследи с поглед приятелката й, която претърсваше леглото му. Отново без резултат.
— Сега вярвате ли ми? — попита Бриджман.
Жената извади от джоба си листче и го подаде на Бриджман. Списък с имена. Шест имена, написани с разкривен неравен почерк. Сред тях фигурираше самият Бриджман. Той разпозна останалите пет имена. Вариндер Сингх. Джефри Браун. Майкъл Раймър. Чарли Адам. Невил Притчард. А под последното име стоеше въпросителна.
— Липсва едно име — заяви жената. — Кажи ни го!
Сърцето на Бриджман вече не туптеше ускорено. То натежа, сякаш налято с олово. Сякаш нямаше сили да продължи да изтласква кръв в артериите му. Той не можеше да отговори. Това би означавало да наруши дадената клетва. Защото Бриджман се бе клел да не разкрива и най-малката подробност от случилото се. Всички бяха положили клетва, и то още преди двайсет и три години, когато стана ясно какво са направили. А липсващото име принадлежеше на най-необикновения член на тяхната група. И щеше да е най-добре за всички то да не присъства в списъка.
Жената връчи на Бриджман друга снимка. Отново на дъщеря му и внучката му. Този път двете пресичаха улицата на пешеходна пътека и някой ги бе снимал през предния прозорец на автомобил.
Бриджман концентрира цялата си енергия в опит да си поеме дъх. Тази жена искаше само едно име. Какво толкова щеше да стане, ако й го кажеше? Бриджман знаеше, че последиците ще бъдат значителни.
— Въпрос бонус — каза жената. — Какво ще се случи утре? Или вдругиден? Ами ако шофьорът е пиян? Или спирачките му са повредени?
— Бък — каза Бриджман. — Липсващото име е Оуен Бък.
Жената поклати глава.
— Бък е мъртъв. Почина от рак преди месец. Веднага след като състави този списък. Не се нуждая от неговото име. Бък каза, че имената трябва да са осем. Не знаеше последното, но беше сигурен, че някой от останалите го знае.
Бриджман не отговори. Опитваше се да анализира информацията. Гузната съвест на Бък явно бе надделяла над здравия му разум. Той неведнъж бе споменавал, че може да направи нещо глупаво. Но това не обясняваше защо е казал на тази жена за съществуването на осми член на тяхната група. Дали наистина не бе изгубил разсъдъка си? Дали онези лекарства, с които лекарите се бяха опитали да преборят онкологичното заболяване, не бяха изпържили мозъка му?
— Представи си, че нещо разсее шофьора — обади се жената. — Или човекът заспи зад волана.
— Възможно е да има друго име — каза Бриджман и затвори очи. — Възможно е някой да го знае. Някой от другите… Но не и аз.
— Възможно е от внучката ти да се съберат достатъчно тленни останки — отвърна жената. — А може и да не се съберат.
Бриджман си пое дъх с усилие.
— Недейте. Моля ви. Заклевам се. Дадох ви името на Бък. Нямах представа, че е мъртъв. Бях болен… лежах тук… Никой нищо не ми е казвал. Ако знаех, че има друго име, щях да ви го съобщя. Но аз не го знам! Затова не мога да ви го кажа!
— Можеш. И не е нужно да ни го казваш. Можеш да постъпиш като Оуен и да го напишеш. Той ми даде шест имена. Ти трябва да ми дадеш само още едно.
Тя извади химикалка от джоба си и я подаде на Бриджман. Той впери поглед в нея за миг, а после я взе и добави Оуен Бък на върха на списъка.
— Това е единственото име, което знам. Заклевам се!
— Виждал ли си някога детски ковчег, Кийт? — попита жената. — Защото не мисля, че нещо е в състояние да те подготви за подобна гледка. Особено когато до детския ковчег на твоята внучка лежи този на дъщеря ти.
Коленете на Бриджман се разтрепериха. Той бе готов да припадне всеки момент.
Гласът на жената омекна:
— Хайде! Само едно име! Така ще спасиш два живота. Какво чакаш?
Раменете на Бриджман увиснаха.