— Сама ли сте?
Жената кимна.
— Клаудия и Андреас ми позволиха да използвам дома им за две седмици. Казаха, че мога да излизам с „Херцогинята“, когато пожелая. Била много лесна за управление. Чувствам се като пълна глупачка.
— Не се притеснявайте.
Раймър взе намотано на кълбо въже и го метна на носа на „Херцогинята“. После взе друго въже от кърмата, подаде го на жената, прескочи разстоянието, което отделяше двете яхти, и се приземи до нея. Той взе въжетата и ги привърза здраво.
— Сигурен съм, че проблемът не е сериозен. Ще го оправя за нула време.
„Херцогинята“ беше по-стара от „Пегас“. Вероятно бе започнала пътя си сред вълните като рибарско корабче за лов на омари или крабове в плитки крайбрежни води. Сега дървеният й корпус беше боядисан в бяло със сини ивици тук-там, а на откритата палуба зад рубката, където някога рибарите са складирали улова, вече бяха разположени удобни столове. Върху стената близо до вратата на рубката се открояваше червен спасителен пояс, а палубата бе осеяна с въжета. Раймър поклати глава при вида на този хаос и пристъпи към люка, през който се слизаше в машинното отделение.
Изведнъж част от въжетата помръднаха. Плъзнаха се по гладката палуба като оживели. Увиха се около краката му. Стегнаха здраво глезените му. Раймър се олюля и едва не падна, но все пак запази равновесие. Миг по-късно обаче се свлече по гръб. Нещо бе дръпнало въжетата, и то рязко. Той имаше чувството, че е вързан за подивял кон, който препуска из прерията. Понечи да вдигне глава, но видя, че нещо… не, някой контролира въжето. Друга жена. Почти близначка на тази, която го бе помолила за помощ, но може би с две-три години по-възрастна. Явно се бе крила от другата страна на рубката.
Новопоявилата се пристъпи напред, хвана въжето с две ръце и повдигна краката на Раймър над палубата. Първата жена се наведе, пъхна ръце под тялото му и го повдигна. Завъртя го така, че главата му да сочи в посока, противоположна на „Пегас“. Раймър едва успяваше да си поеме дъх. Той не разбираше какво се случва. Тогава жените го понесоха към другия борд. Едната повдигна главата му, докато раменете му опряха на планшира. Тя претърколи Раймър така, че той да гледа надолу към водата. После двете жени обединиха усилия и забутаха тялото му. Раймър се плъзна по дървения планшир, който стигна до кръста му. Тогава тялото му полетя надолу и той се отблъсна с длани от външния корпус, за да не разбие главата си в него. Плъзгането спря, когато главата му се озова на два-три сантиметра от водата.
Роберта Сансон дръпна рязко въжето, за да е сигурна, че ще привлече вниманието на жертвата си, и попита:
— Майкъл, чуваш ли ме? И, което е по-важно, разбираш ли ме?
Раймър не отговори.
Роберта направи голяма крачка напред. Краката на Раймър се вдигнаха във въздуха, тялото му полетя надолу и главата му потъна в леденостудената вода. Роберта го остави така десетина секунди, след което го задърпа нагоре. Законите на физиката обаче не бяха на нейна страна и се наложи Вероника да се пресегне, да хване Раймър за колана и да го издърпа.
— Майкъл? — извика Роберта.
Раймър изплю водата, която бе нагълтал, и се закашля.
— Да не сте откачили? Какво правите? Не представлявам никаква заплаха за вас. Спрях да ви помогна!
— Искаш да ни помогнеш ли? Чудесно! Трябва само да ни кажеш едно име. Едно име и всичко ще приключи. Никога няма да ни видиш или чуеш.
— Какво име?
— Става въпрос за научния екип, работил в Индия през шейсет и девета година. Знаем седем имена. Включително твоето очевидно. Трябва да ни кажеш осмото име.
— Какво? Не! Няма осмо име! Бяхме само седмина. Заклевам се. Аз. Оуен Бък. Вариндер Сингх. Кийт Бриджман. Джефри Браун. Чарли Адам. Невил Притчард. Нямаше никой друг.
— Били сте осем души. Трябва ни последното име. Кажи ни го!
— Няма осмо име! Защо…
Роберта върна Раймър във водата. Този път тя остави главата му под ватерлинията в продължение на петнайсет секунди. И отново не успя да го извади без помощта на Вероника.
— Не е никак приятно, нали? — извика Роберта. — Единственият начин да ни накараш да спрем е, като ни кажеш името. Хайде! Не е толкова трудно. Та това са само две думи! Малко име, фамилно име. По-добре да ни го кажеш, отколкото да се удавиш. Не се съмняваш, че ще те удавя, нали?
Раймър си пое дъх и отвърна:
— Не мога… Седем имена… Кълна се…