Роберта погледна Вероника и сви рамене.
— Добре. Изборът си е твой. Смятаме, че е важно да научиш нашите имена. Аз съм Роберта Сансон. Това е сестра ми Вероника. Дъщери сме на Морган Сансон.
Раймър простена.
— Получи ли просветление в последната минута?
Раймър не отговори.
Роберта пак сви рамене и пусна Раймър във водата. После опря ръце в палубата и стисна здраво въжето. Раймър се замята. Движенията му бяха резки, силни, отчаяни. А после тялото му омекна и се отпусна. Напрежението напусна крайниците му. Той изви гръб за последен път, след което потъна още по-дълбоко в обкръжилия го мрак. Когато на повърхността се издигнаха последните мехурчета, мъжът остана да виси на въжето. Тежкото отпуснато тяло започна да се удря в корпуса и при най-леката вълна.
Роберта хвана възела, който стягаше глезените на Раймър. Тя дръпна, възелът се развърза и цялото тяло се плъзна тихо под водната повърхност. След секунда то изскочи на повърхността с лице надолу, с широко разперени ръце и крака и коса, понесла се по вълните като купчина водорасли.
Когато Ричър се събуди на следващата сутрин, пред погледа му също се откри панорама към езеро. В неговия случай това бе езерото Мичиган, което се виждаше през огромния прозорец на трийсет и втория етаж в модерен небостъргач във формата на четирилистна детелина, построен близо до Нейви Пиър в Чикаго. Ричър се намираше в спалнята на агент Отоуей.
— Не се чуди — каза тя, забелязала изражението му, когато двамата се качиха в апартамента й, след като цяла вечер бяха слушали блус в един бар на Халстед Стрийт. — Не съм корумпирано ченге или нещо подобно. Получих го при развода.
Ричър и Отоуей пиха кафе в леглото, след което взеха душ заедно. С много сапун. Гореща вода. И пара. Като се има предвид колко много време им отне този процес, те едва ли го бяха посветили единствено на личната си хигиена. Така не им остана време за закуска. Двамата се облякоха набързо, спуснаха се в подземния гараж и се качиха в колата на Отоуей. Тя го закара до офиса на ФБР и докато той изваждаше сака си от багажника на автомобила, който бе взел от военната база „Рок Айланд“, Отоуей написа набързо нещо върху лист хартия.
— Вземи — каза тя и връчи бележката на Ричър. На нея бе записан телефонен номер. Кодът бе 312. — Това е телефонът ми. Обади ми се, когато дойдеш пак в града.
Той не каза нищо.
Ричър отиде пеша до станция „Л“, откъде взе надземната железница до летище „О'Хеър“. А там разполагаше с достатъчно време за чаша кафе, преди да се качи на самолета за Вашингтон. Когато пристигна в столицата, той се запъти право към стоянката на такситата и връчи на шофьора адреса, който бе получил с онази заповед предишния ден. Пътуването ги отведе първо на другия бряг на Потомак, а после и извън града. Почти през цялото време, с изключение на някакви си десетина минути, таксито се движеше броня до броня с автомобилите отпред и купето се пълнеше с изгорелите им газове. В крайна сметка маршрутът ги отведе в район изцяло с бизнес сгради. Те бяха ниски, продълговати, построени преди не повече от двайсет години със светли тухли и огледални стъклени панели. Сградите бяха опасани от жив плет и разделени помежду си от открити паркинги с квадратна форма. Таксиметровият шофьор спря пред последната сграда на улицата. Пред нея имаше само три коли. Всичките американско производство. Два форда и един шевролет. Едната бе зелена, втората — синя, третата — черна. Всичките имаха повече антени, отколкото който и да било фабричен автомобил, слязъл от конвейера в Детройт.
Ричър остави щедър бакшиш на шофьора, след което тръгна към главния вход. Вътре го очакваха евтин, но устойчив на износване мокет, нови, но също евтини мебели и стени, покрити с нова боя в меки тонове. Всичко това подсказа на Ричър две неща. Първо, сградата беше федерална собственост. И второ, тя бе обявена за продажба. Той нямаше представа каква е причината, но отдавна бе забелязал, че правителството никога не харчи пари дори за сгради, които възнамерява да задържи.
На рецепцията нямаше никого, затова Ричър побутна двойните врати и се озова в началото на дълъг ярко осветен коридор. Табелката на първата врата вляво гласеше: Заседателна зала. Ричър надникна вътре. В стаята имаше трима души, всеки от тях заел различна страна на правоъгълната маса, която изглеждаше прекалено голяма за това помещение. Двама мъже и жена. И тримата на по трийсет и няколко. И тримата изглеждаха леко напрегнати, сякаш не знаеха защо са тук, но предполагаха, че каквато и да е причината, едва ли е за добро. В заседателната зала имаше дузина столове, групирани по следния начин: на две места по четири и на още две — по два. Единствената друга мебел бе масичката до прозореца. Върху нея бяха поставени два лъскави термоса с вградена в капака помпичка, а до тях — купчина обърнати наопаки пластмасови чашки и купичка, която преливаше от кутийки със сметана и пликчета със захар.