Останалите трима не казаха нито дума.
— Добре тогава — кимна Бейглин. — Ще се срещнем утре в девет сутринта. Тогава ще очаквам да обсъдим имената на първите заподозрени, които смятате, че трябва да разследваме.
10
Роберта и Вероника Сансон събраха всички въжета от палубата, намотаха ги на кълбо и ги върнаха по местата им. Сестрите предполагаха, че ще мине доста време, преди собствениците да видят отново своята яхта. И нямаха представа колко наблюдателни са въпросните собственици. При всички случаи обаче Роберта и Вероника не искаха да оставят никакви следи, че яхтата е била използвана. Особено предвид целта, за която бе използвана. Те бяха свикнали действията им да остават невидими. Това се бе превърнало в навик. В част от самите тях. Годините тежки и усърдни тренировки се бяха погрижили за резултата.
Когато останаха доволни от състоянието, в което се намираше „Херцогинята“, сестрите насочиха вниманието си към „Пегас“. Събраха всички въжета, които видяха, и ги разхвърляха по цялата палуба. После, след като оставиха само въжето на кърмата, Роберта насочи носа на яхтата право към дома на Раймър, който в момента се виждаше като точица върху далечния бряг. Тя подаде газ, докато скоростта надвиши, макар и малко, минималната. Изчака Вероника да скочи на палубата на „Херцогинята“ и я последва. Преряза последното въже. И насочи яхтата към кея, от който двете е Вероника я бяха взели тази сутрин.
Този път сестрите откраднаха пикап. „Форд F150“. Толкова обикновен, толкова разпространен, че на практика бе невидим. Или поне така се надяваха. Роберта и Вероника избягваха рисковете. Те не искаха да поемат по най-прекия маршрут към летище „Стейпълтън“, защото той щеше да ги отведе за втори път през последните няколко часа покрай агентите, които наблюдаваха дома на Раймър. Вместо това тръгнаха на север, продължиха на изток и накрая свърнаха на юг право към Денвър.
— Остават двама души — каза Роберта, която шофираше с една ръка. Дясната й длан пареше от ожулването от въжето, получено при първия опит да спусне Раймър във водата. — Шансът следващият, когото посетим, да знае името е петдесет на петдесет.
— Бих предпочела да е сто процента — каза Вероника.
— Разбира се — усмихна се Роберта.
— Е, кой е щастливецът?
— Кажи ми две автомобилни марки. Но да не са „Форд“ и „Шевролет“.
Вероника се замисли за момент, след което каза:
— „Додж“. И „Хонда“.
Минута по-късно Роберта посочи през предното стъкло.
— Виж там! „Хонда Сивик“. — Това бе втората марка, която Вероника бе избрала, затова Роберта я отнесе към второто име в списъка, който бе съставила наум. — Чарли Адам. Калифорния.
Ричър прекара целия следобед в сградата край Вашингтон, затворен в една стая надолу по коридора, предназначена да изпълнява ролята на негов офис. Обзавеждането й бе също толкова безлично, колкото това на рецепцията. Бюрото беше малко, а столът беше твърде тесен за човек с габаритите на Ричър. Прозорецът гледаше към празен в момента участък от паркинга, отвъд който се издигаше редица рехави храсти със задачата да отдели сградата от улицата. Ричър определено не би избрал да прекара времето си точно в такъв кабинет, но от друга страна, той не беше от хората, които се оплакват. През годините армията го бе пращала на далеч по-непривлекателни места.
Ричър бе уверен, че Кристофър Бейглин, представителят на Министерството на отбраната, не беше напълно откровен с тях. Не, той не смяташе, че Бейглин ги е излъгал. Казаното от него най-вероятно се доближаваше до истината. Просто не беше цялата истина. Принципната позиция на Ричър по отношение на подобни брифинги, провеждани от разни важни клечки в Пентагона, гласеше, че подадената от тях информация е непълна до доказване на противното. Което важеше с двойна сила за офицери, които Ричър не познаваше. И с четворна сила за политици. Това обаче нямаше особено значение за разследването. Жертвите бяха учени. За Ричър нямаше никакво съмнение, че те са убити. От чутото бе стигнал до извода, че е много вероятно извършителят да е военен. Три потенциални жертви все още бяха живи. Ричър искаше да внесе своя принос в опазването на живота им, затова взе телефона. Първият разговор, който проведе, беше с Химическия корпус на армията във Форт Макклелан, Алабама. Вторият бе с Управлението по делата на ветераните, което се намираше във Вашингтон, на хвърлей място от Белия дом. Ричър трябваше да проведе и още един, трети разговор с Националния център за лични досиета в Сейнт Луис, Мисури. Но не можеше да направи това, докато не получи списъка, който бе поискал от Форт Макклелан.