Ричър огледа факс машината. Тя мълчеше в момента. Той се надяваше, че не се налага да включва или да програмира каквото и да било, за да може тя да заработи в нужния момент. Ричър огледа факса от всички страни и забеляза два кабела, които излизаха отзад. По-дебелият беше включен в електрическата мрежа, а по-тънкият — в телефонния контакт. Това му се стори логично, затова Ричър избра наслуки един бутон върху предния панел и го натисна. Малкият сив дисплей светна и остър електронен писък прониза въздуха. Ричър предположи, че това означава, че всичко с факса е наред. И тъй като нямаше какво да направи, за да накара информацията да постъпи по-скоро, той насочи вниманието си към телефона. Позвъни на агент Отоуей в Чикаго и остави на телефонния й секретар съобщение с молба да научи нещо повече за Амбър Смит. После се свърза със свой приятел в ЦРУ, който трябваше да проучи Кент Нилсън. И накрая позвъни на брат си Джо, който работеше в Министерството на финансите, и му остави съобщение относно Гари Уолш. Ричър взе лист хартия и химикалка. Записа три имена. Все на войници, избягали от своето поделение. Дребни отрепки, които най-вероятно заемаха места на дъното в списъка с приоритети на Военната полиция. После отново взе телефона. Позвъни на свои колеги, които му бяха помагали през годините или на които дължеше услуги. Попита ги дали те също няма да добавят няколко имена в списъка за издирване. Ако беше вярно, че министърът на отбраната е заинтересован лично от успеха на операцията, това означаваше, че Пентагонът ще използва всички налични ресурси. Така стояха нещата. Военните щяха да включат толкова хора, колкото бе необходимо. Достатъчно, за да заловят няколко дребни престъпници и да спестят хиляди долари на данъкоплатците.
Телефонът в Пентагона иззвъня в 15:13 източно стандартно време. Това отново не бе обичайният час за обаждане.
Мъжът, който вдигна слушалката, изслуша мълчаливо казаното отсреща, след което затвори и набра номер, който го свърза директно с Чарлс Стаморан.
Той отговори след първото позвъняване.
— Слушам.
Мъжът повтори съобщението, което бе чул преди минута и което бе запаметил дословно:
— Майкъл Раймър е мъртъв. Удавяне. Тялото му е извадено от езерото зад дома му в единайсет и трийсет и осем. Екипът, който наблюдавал дома му, усетил, че нещо не е наред, когато забелязал яхтата му на двеста метра от кея. Качили се на борда, видели, че няма никой, и повикали спасителен хеликоптер. Първоначалният оглед на тялото показал наличието на вода в белите дробове на Раймър. Той има и следи от удар по гърдите, които предполагат падане върху планшира, а също и охлузвания по глезените, съответстващи на заплитане във въже. По цялата палуба били пръснати въжета, затова смъртта му може да се дължи на нещастен случай. Не е изключено да се е спънал в някое въже, да се ударил в планшира и да е паднал зад борда. Възможно е и Раймър да е изпаднал в отчаяние и да е скочил във водата, за да се самоубие.
Стаморан отдалечи за миг слушалката от ухото си. Раймър бе най-подреденият човек, когото беше срещал някога. Той никога не би оставил въжета, разхвърляни по палубата. И никога не би се заплел в тях и не би паднал зад борда. Вероятността това да се случи бе нула процента. Което означаваше, че на яхтата е имало и друг човек. Някой, който е убил Раймър.
Стаморан изпита неочакван прилив на облекчение. То продължи само миг, прогонено от чувство за вина. Хрумнало му бе, че ако убиецът е отишъл в Колорадо при Раймър, не би могъл да бъде другаде, да се опитва да открие Притчард и да го принуди да разкрие тайната. Засега.
Стаморан отново вдигна слушалката.
— В мига, в който някой от работната група съобщи име, искам да го откриете. И да го следите неотлъчно. Разполагате с неограничени ресурси. Не искам да оставите камък — голям или малък — необърнат.
В пет и десет на вратата на Ричър се почука. Някой отвори, преди той да успее да каже и дума. Беше Амбър Смит, представителката на ФБР.
Смит затъкна непослушен кичур зад ухото си и каза:
— Приключвам за днес. Отивам в хотела. Любопитно ми е къде са ни настанили. Искаш ли да те откарам? Май си без кола.
Ричър погледна факса. Не беше получил нито страничка, откакто два часа по-рано бе разговарял с Националния център за лични досиета. В същото време не можеше да продължи работа без списъка, за който бе помолил.
— С удоволствие — отвърна той.
Когато Ричър и Смит излязоха на паркинга, забелязаха, че един от автомобилите липсва. Черният шевролет импала. Но двата форда, модел „Краун Виктория“, бяха там. На единия се бе облегнал Кент Нилсън, представителят на ЦРУ. На синия. Костюмът му беше толкова измачкан, сякаш току-що бе прегазен от същата тази кола.