— Гладни ли сте? — попита той. — Защото аз съм. Знам едно място до хотела. Какво ще кажете да се настаним по стаите, а после да хапнем нещо?
Смит сви рамене и отвърна:
— Не виждам защо не.
Ричър следваше принципа, че човек трябва да се храни винаги когато може, тъй като в противен случай рискува да остане гладен по-късно.
— Съгласен — кимна той.
Нилсън се отблъсна от багажника на колата и тръгна към шофьорската врата.
— Предлагам да се срещнем във фоайето на хотела в шест.
Хотелът се намираше на километър и половина, два от офис сградата. Ричър бе прекарал в хотел повече нощи, отколкото можеше да си спомни. Повечето от тях по време на издирване на избягали войници, събиране на доказателства или криминални разследвания. И все в хотели, сметките в които не биха предизвикали сърдечен удар на армейските счетоводители. Което говореше достатъчно красноречиво за стаите, в които бе нощувал. Той беше свикнал обстановката да е семпла и непретенциозна. Но хотелът, в който някой от Пентагона бе решил да настани членовете на работната група, беше сред най-семплите и непретенциозните, които Ричър бе виждал някога. Особено що се отнася до дизайн и функционалност. В него нямаше абсолютно нищо, което да не бе сто процента необходимо. Сградата беше четириетажна, построена от светлочервени тухли, с малки прозорци и равен покрив. Над входа нямаше козирка. Паркингът беше на самообслужване. Дори рекламните надписи не бяха неонови, а покрити със светлоотразителна боя.
Смит влезе на паркинга, зави и даде на задна, за да паркира близо до входа и точно до колата на Нилсън. Ричър забеляза, че местата, разчертани в другия край на паркинга, са доста по-големи. Може би за туристически автобус. Други автобуси — на спортни отбори или рок групи например — едва ли спираха тук. Ричър беше чувал, че в американските училища има традиция осмокласниците да посещават Вашингтон. Идеята му се струваше добра. Самият той се бе запознал със столицата на страната си на далеч по-млада възраст, но цялата информация за нея беше дошла от оръфаните страници на учебника, който бе прочел в една гореща и влажна класна стая на другия край на света. Мястото беше подходящо, за да усвои фактите, но не и за да усети мащабите или атмосферата на града.
Формалностите на рецепцията бяха уредени за нула време. Ричър взе ключа и отнесе сака си в стая на втория етаж. Качи се по стълбите и тъкмо отключваше вратата, когато видя от асансьора да излиза Смит. Стаята й бе до неговата.
Когато влезе, Ричър установи, че хотелът му е осигурил абсолютния екзистенц-минимум и нищо повече. Предлагаха се най-необходимите неща. Легло. Шкафче. Стол. Подвижен плот, монтиран в стената, който при крайна необходимост можеше да се превърне в някакво подобие на бюро. Гардероб със закачалки, които не се сваляха, да не би някой клиент да ги открадне. И баня е диспенсери за сапун и шампоан, хванати със скоби за стената. Ричър предположи, че излиза по-евтино камериерките да доливат диспенсерите, отколкото да осигуряват от онези миниатюрни шишенца за всеки гост.
Ричър слезе във фоайето в шест без една. Нилсън вече ги очакваше до рецепцията. Смит слезе две минути по-късно и Нилсън тръгна към изхода, без да каже нито дума.
— Ами Уолш? — попита Ричър. — Онзи от Финансите.
— Нямам представа — отвърна Нилсън, без да спре. — Когато си тръгвах, той вече беше напуснал офиса. От колата му нямаше и следа. Предполагам, че е отседнал другаде.
Барът, който Нилсън имаше предвид, се намираше на около двеста метра от хотела в посока, противоположна на центъра на града. Тримата решиха да изминат разстоянието пеша. Вечерта не беше от най-приятните. Въздухът бе наситен с бензинови изпарения от оживения трафик наоколо, освен това започваше да ръми, но Ричър нямаше нищо против да се поразходи. Той бе прекарал цялата сутрин във влакове, самолети и таксита, а целия следобед — в заседателни зали и кабинети, затова с радост използва тази възможност да се поразтъпче.
Сградата, към която се бяха запътили, бе двуетажна. Горният етаж се поделяше между салон за маникюр и работилница за перуки. Две места, към които Ричър не проявяваше абсолютно никакъв интерес. Целият долен етаж беше зает от бара, който изглеждаше така, сякаш още се строи. На мястото на вратата бе окачен дебел найлон с цип по средата. Самият барплот беше сглобен от строително скеле е грубо оформени рафтове и ниши за бутилки и чаши. Кухнята бе разположена от другата страна на стената, в която имаше дупка, пробита сякаш с пневматичен чук. Масите бяха направени от големи дървени макари, около които някога са били навити дебели кабели, а столовете бяха сковани от сандъци.