— Звучи логично. Армията няма достъп до нашите архиви, затова аз ще се заема с тях. Чудя се кой ли от двамата ще удари джакпота.
— Нито единият, нито другият! — възкликна Смит, след като допи бирата си и остави бутилката. — И двамата грешите. Зад това стоят Съветите.
— Не е възможно — възрази Нилсън. — Вече няма никакви „Съвети“.
— Разбира се, че има — изсумтя презрително Смит. — Съветският съюз си отиде, но КГБ остана. Смяната на името не означава абсолютно нищо. Ще видите. Агентите са още тук. Те са искрено вярващи… фанатици… Ще продължат да се бият до сетния си дъх, без да се интересуват от нищо друго.
— Възможно е.
— Аз лично не се съмнявам. Погледнете само начина, по който са ликвидирани жертвите. Никой не може да докаже, че не става въпрос за нещастен случай или самоубийство, но всеки с малко мозък в главата ще разбере, че онези учени са убити. Тази история мирише на КГБ. Те действат по този начин. Имат си дори специален термин. Убийство посредством симулиране на самоубийство. Така изпращат послание. Показват, че могат да убият всекиго по всяко време и на всяко място и никой не е в състояние да им попречи. Ще ликвидират и останалите учени един по един по подобни необичайни начини, след което ще публикуват цялата мръсотия, до която са се добрали. Може да им отнеме години, преди да го направят. Ще се задействат, когато преценят, че ще нанесат най-голяма вреда. Нямате представа какво търпение притежават и колко далече в бъдещето планират ходовете си.
Докато Ричър и останалите членове на работната група обсъждаха случая, Роберта и Вероника Сансон пътуваха с откраднат от тях джип „Гранд Чероки“ по крайбрежието на Калифорния южно от Лос Анджелис. Сестрите обсъждаха как да процедират със следващата си мишена. Те бяха минали покрай дома й, преди да излязат извън обхвата на агентите, които наблюдаваха къщата, и да потърсят място къде да прекарат нощта. Този път Роберта и Вероника забелязаха два цивилни автомобила с агенти, разположени на стратегически места.
Роберта хвърли поглед към сестра си, която се отдалечаваше от дома на Чарли Адам, шофирайки по пълно със завои шосе.
— В къщата светеше. Те са си у дома. Това е добре.
— Видя ли колите? — попита Вероника.
Роберта кимна.
— Адам си е у дома. Жена му също.
— Много жалко.
— Какво ще правим? Ще чакаме ли?
— Не. Чакането увеличава рисковете.
— Какво тогава?
— Предполагам, че ще разиграем варианта убийство/самоубийство.
Ричър си поръча стек и изпи още една бира, преди да премине на кафе. Смит бе заложила на салата със сьомга и още три бири. Нилсън вечеря с бурито с всички видове плънка, които предлагаше заведението, и след като изпи още три чаши шампанско, премина на уиски. Много уиски. Разговорът вървеше на пресекулки, докато тримата се хранеха, пиеха или чакаха сервитьорката да им донесе поредното питие. От време на време някой споделяше по нещо за личния си живот. Смит и Нилсън разкриха повече информация за себе си от Ричър. И двамата явно бяха преживели повече падения, отколкото възходи. Ричър започна да си мисли, че Нилсън е прав за причината шефовете да изберат именно тях за това разследване. Ако нещата се объркаха и Пентагонът потърсеше изкупителни жертви, и тримата сякаш имаха изрисувани мишени на гърбовете си. И то с флуоресцентна боя.
Сюзан стоеше в будоара си с по една закачалка във всяка ръка. В едната държеше морскосин костюм, в другата — черен. Опитваше се да реши кой да избере. Тя винаги се стремеше да избере облеклото си за следващия ден, преди да си легне. Беше убедена, че това й помага да преодолее т.нар. умора от вземане на решения. Сюзан знаеше, че повечето хора се мръщят, когато чуят този термин от психологията, но не й пукаше за това. Беше готова да направи всичко, което ще й донесе някакво предимство.
Чарлс Стаморан влезе в стаята, преди тя да е избрала между двата костюма.
— Какво правиш?
— На какво ти прилича? — отвърна тя. — Не мога да отида в офиса по пижама.
— Изобщо не бива да ходиш в офиса. Поне още два дни.
— Разбрахме се да си остана вкъщи два дни и аз го направих. Не повече.
— Сюзи, не е безопасно.
— Не сте ли хванали онзи тип?
— Още не.
— Това е твой проблем. Не мой.
— Но може да се превърне в проблем и за двама ни, ако този маниак те спипа.
— Да не би да е убил още някой учен?
Стаморан кимна.
— Джефри Браун. Майкъл Раймър.
— Много жалко… предполагам. Не ги познавах добре. Но не е спипал Невил Притчард, нали? Това означава, че ти си в безопасност. Следователно и аз съм в безопасност. Край на обсъждането.