Кристофър Бейглин откри срещата със съобщение за удавянето на Майкъл Раймър.
Никой не каза нито дума, преди той да завърши изложението си. Атмосферата в стаята стана напрегната. Гари Уолш зяпаше през прозореца. Амбьр Смит изглеждаше ядосана. Кент Нилсън имаше вид на човек, който е спал в храстите и няма представа как се е озовал тук.
— Поредното убийство, извършено, докато жертвата е била под наблюдение, разкрива пред каква сериозна заплаха сме изправени. Затова ми трябват имена. Ричър, ти си пръв. С какво разполагаш?
Ричър плъзна по масата лист, който съдържаше пет имена. Четири от тях идваха от списъците, които бе анализирал в кабинета си. Беше очаквал повече имена, но данните, които получи, не му предоставиха подобна възможност. През 1969 г. в Химическия корпус бяха служили 3798 войници и офицери. От тях 157 имаха деца, които също бяха постъпили в армията. И само едно от тези деца се водеше в самоотлъчка по време на убийствата, а трима други бяха напуснали армията.
— Вероятност? — попита Бейглин.
— Ниска към много ниска.
Бейглин кимна.
— Смит?
Амбър Смит му подаде лист, прегънат по средата. Бейглин го разгъна и Ричър видя колонка от шест имена, написани със същия разкривен почерк от онази бележка в хотела.
— Моите уважения към останалите колеги — каза Смит, — но намирам подхода им за грешен. Проучването ми показва, че не сме изправени срещу един човек, извършил множество убийства. Имаме си работа с група убийци, които работят за една организация. Една глава, няколко ръце, така да се каже. Това обяснява различния modus operandi, който откриваме в отделните случаи.
— Интересна теория — отвърна Бейглин и поизправи гръб. — За коя организация става въпрос?
— Тези хора са служители на КГБ. Името е различно, но методите са същите.
— Вероятност?
— Висока до много висока.
— Добре. Ще проверим първо имената от твоя списък. Уолш?
Уолш откъсна поглед от прозореца и каза:
— Нищо от мен.
— Нищо? Нито едно име?
— Нищо. Хората, които стоят зад това, определено не са цивилни, ако съдя по работата, която вършат, или информацията, която издирват. Затова не съм в състояние да посоча имена.
Бейглин изгледа Уолш, след което продължи:
— Нилсън?
Нилсън извади лист хартия от джоба на сакото си и го подаде на Бейглин. Листът бе изненадващо гладък и върху него с кобалтовосиньо мастило бяха изписани четири имена.
— Вероятност? Ниска до много ниска. Съжалявам, че не мога да кажа друго, но това са фактите.
Бейглин събра трите листа и се изправи.
— Продължавайте работа — каза той. — Напрегнете мозъците си. Мислете творчески. Гадайте на чаени листа или хвърляйте пилешки кости, ако трябва. Но ми дайте още имена, в случай че тези не ни свършат работа. Днес следобед всички ще получите пейджъри. Не се разделяйте с тях. Случи ли се нещо извънредно, ви искам тук до петнайсет минути. Въпроси?
— Разполагаме ли с информация за нападения срещу учени, работили по други проекти? — попита Ричър.
Бейглин поклати глава.
— Не. Всички жертви са от този екип.
Телефонът в Пентагона иззвъня отново в 11:21 източно стандартно време. Това не бе обичайният час за обаждане.
Мъжът, който вдигна слушалката, изслуша мълчаливо казаното отсреща, след което затвори, отиде в съседния кабинета и набра телефона в автомобила на Чарлс Стаморан. Стаморан току-що се бе настанил на задната седалка, след като си бе тръгнал от съвещание в Белия дом, което не бе минало така добре, както се бе надявал. Той вдигна слушалката с думите:
— Надявам се новините да са добри.
Човекът от Пентагона си пое дъх и започна:
— Чарли Адам е мъртъв. Паднал от скалите зад дома си. Съпругата му се върнала от разходка с кучето и не го открила вкъщи. Решила, че е отишъл на пазар, но намерила колата му в гаража. После забелязала, че над плажа кръжат повече чайки от обичайното. Погледнала надолу и видяла тялото му. То било в ужасно състояние. Според съдебния лекар Адам е починал от травмите, получени при падането. Задната веранда е оградена с парапет, който отговаря на всички строителни норми в Калифорния, затова не смятаме, че става въпрос за нещастен случай. Освен ако Адам не е прескочил парапета или не се е подхлъзнал и изгубил равновесие впоследствие. Агентите, които са наблюдавали дома на Адам, не са забелязали никой да влиза или излиза. Затова намираме за малко вероятно да имаме работа с убийство. Според госпожа Адам съпругът й бил в депресия напоследък, но въпреки това тя отхвърля възможността да се е самоубил.