Стаморан облегна глава на меката кожена седалка. От всички участници в проекта той познаваше най-бегло именно Чарли Адам. Винаги го бе намирал за докачлив, избухлив и суетен. Затова не беше в състояние да изрази обективно мнение как би постъпил Адам в една или друга ситуация. Освен именно в тази ситуация. Стаморан беше напълно уверен, че Адам не е скочил. И не е паднал. А е бил убит, колкото и малко вероятно да се струваше това на агентите, наблюдавали дома му. Стаморан не се съмняваше, че Адам е бил убит. Тук не ставаше въпрос за самия Адам, а за това, че някой избиваше учените един по един. Сега оставаше последният. Притчард. А той беше изчезнал безследно. Може би това обстоятелство щеше да им се отрази благоприятно. А може би не… Колкото и неприятно да беше, Стаморан като че ли трябваше да се замисли за възможността събитията да не се развият според плановете му.
Той вдигна глава и отвърна:
— Имаме предимство. Знаем къде нашият човек ще нанесе следващия си удар. И знаем, че Притчард няма да бъде там. Можем да му поднесем изненада. Но не искам да разчитаме само на това. Бейглин ръководи работната група, нали?
— Да, сър.
— Кажи му да продължи да търси имена. Успеем ли да идентифицираме този мръсник, преди да се е добрал до дома на Притчард, толкова по-добре за нас. Обясни му, че ще се наложи да измести леко фокуса. Искам от него да открие още нещо.
Пейджърът бе доставен в кабинета на Ричър точно в 13:00 ч. Той бе виждал лекари и бизнесмени да носят пейджъри, закачени на коланите си, но никога не си бе пожелавал да притежава подобно устройство. Стори му се прекалено претенциозно да увеси пейджъра на кръста си, затова го прибра в джоба на якето. В 13:05 ч. пейджърът изпиука. Отначало тихо и кротко, но докато Ричър го извади и открие кой бутон да натисне, пиукането вече бе станало гръмко и гневно. Той го прибра обратно в джоба си. Реши, че това е някаква проверка дали устройството е активирано и работи. Но когато чу затръшване на врати и стъпки по коридора, осъзна, че повикването е съвсем реално.
Когато Ричър влезе в заседателната зала, Кристофър Бейглин вече седеше начело на масата. Останалите трима също бяха заели местата си. Ричър седна и скръсти ръце. Изражението на Бейглин и провисналите му рамене подсказваха, че новините не са добри.
— Изгубихме още един — обяви Бейглин и изгледа присъстващите мрачно. — Още един учен от проект Сто деветдесет и две. Чарли Адам. Официалното заключение гласи, че е паднал или скочил от скала зад дома си в Калифорния. Но нека бъдем реалисти. Никой не вярва в подобни съвпадения. Адам е убит от същия човек, който е убил колегите му.
— Или от друг човек от същата организация — обади се Смит.
Бейглин я изгледа сърдито, след което продължи:
— Предполагам, че не можем да изключим, поне на този етап, възможността да сме изправени срещу цял екип. Трябва да ви кажа нещо важно. Един от учените е жив. Само един. Очевидно ще положим максимални усилия да опазим живота му. Но вече се убедихме, че противникът ни умее да се справя с поставената от нас охрана, сякаш имаме работа с призрак. Най-добре да го заловим, преди да се е доближил до следващата си мишена. За целта трябва да установим самоличността му. Затова искам от вас да хвърлите мрежите си по-нашироко. Да мислите по-креативно. С две думи, трябват ми повече имена. И ми трябват спешно. Ясно ли е?
Четири глави кимнаха.
— Добре — продължи Бейглин. — Попаднете ли на гореща следа, изпратете ми съобщение по пейджъра. Не го ли направите, ще се срещнем отново в девет сутринта. А сега още нещо. Ричър и Нилсън, търсили сте роднини на учените от екипа, работил през шейсетте. Хора, които са починали наскоро или са тежко болни. Това ми харесва. Намирам желязна логика в подхода ви. Но очаквам да разширите обхвата на търсене. Не е задължително убиецът да е свързан с някой учен. Възможно е да са приятели. Да изповядват общи идеи. Възможно е дори единият да плаща на другия. Искам да спрете да се грижите за това доколко прецизна е вашата информация. Просто проверете всички, които са свързани по някакъв начин — дори съвсем бегло — с програмата от шейсетте. Ясно ли е?
Роберта и Вероника Сансон постъпиха по възможно най-добрия начин в стремежа си да скрият откраднатия джип. Те го оставиха на дългосрочния паркинг на международното летище в Лос Анджелис, изтриха всички отпечатъци и си тръгнаха.