Следващата им цел не подлежеше на обсъждане. Необходимостта да избират наслуки от списъка с мишени бе отпаднала. И двете отлично знаеха коя е следващата им дестинация. Вече имаха план как да стигнат дотам, без да привлекат внимание. Роберта взе полет на „Делта“ до международното летище във Вашингтон, а Вероника избра „Юнайтед“ и летище „Дълес“. И двете платиха в брой и използваха фалшиви шофьорски книжки. А после, за да объркат допълнително евентуалните преследвачи, решиха всяка от тях да прекара една нощ в хотел край летището, да открадне кола на следващата сутрин и да продължи към крайбрежието.
Срещата приключи и Ричър прекара следобеда по същия начин, както и предишния ден. Телефонни разговори, факсове, списъци с имена. Нищо, което да вдигне адреналина му поне малко, но и нищо, от което да се оплаче. Не директно.
В пет и десет на вратата му почука Смит и предложи да го откара до хотела. Ричър прие. Нилсън ги очакваше на паркинга. Той пожела да отидат в същото заведение, както снощи, а Ричър и Смит не възразиха. Тримата се срещнаха във фоайето в шест и тръгнаха пеша. Отново ръмеше. В бара нямаше толкова клиенти, колкото преди, затова те се настаниха на същата маса. И същата сервитьорка дойде да вземе поръчките им.
Нилсън пропусна шампанското и мина направо на уиски. Ричър и Смит не изневериха на бирата. Ричър изчака да пристигне храната и когато останалите бяха на второто си питие, заговори:
— Едно от имената, които дадох на Бейглин, е на избягал военнослужещ. Няма нищо общо с нашето разследване. Направих го, за да си спестя труда да го издирвам впоследствие.
Нилсън пресуши чашата си и я остави на масата.
— Защо ни го казваш? Снощи беше толкова мълчалив и предпазлив.
— Заради нещо, което ти спомена. Колко е важно да си имаме доверие. Сега това ми се струва още по-важно.
— Защо?
— Преди години срещнах един моряк. Той ми каза нещо… Не знаеш ли към кое пристанище плаваш, всеки вятър е насрещен.
— Разбра ли нещо? — обърна се Смит към Нилсън. — Аз нищо не схванах.
— Не знаеш ли коя цел следваш, непременно ще я пропуснеш. Както в нашия случай. Как можем да направим верни заключения, ако не знаем какво става?
— Не чу ли? — възкликна Смит. — Разработка на биологични оръжия, мъртви учени, разкрития, които ще злепоставят страната. Не е ли достатъчно?
— Грешиш. Нещата не се връзват. Не и по начина, по който ни ги обясни Бейглин. Помисли само. Някой твърди, че Съединените щати са провеждали секретни изследвания с цел откриване на противодействие на биологични оръжия. Какво от това? Защо да го отричаме? Разбира се, че сме търсили противоотрови. Налагало се е да го правим. Щяхме да се изложим, ако не го бяхме правили. Нещо повече. Щеше да е престъпление, ако не го бяхме правили.
— Разсъждаваш прекалено логично. Говорим за широката общественост. За цивилни, които се плашат от биологичните оръжия. В съзнанието им веднага изскача образът на човек с кървящи очни ябълки или бебета с две глави.
— Точно затова се нуждаем от противоотрови.
— Повтарям, остави логиката настрана. Тук говорим за емоции.
— Има нещо, което не виждаме. Помислете за последните думи на Бейглин днес. Той иска имената на учени от шейсетте. Защо? Те не биха могли да са част от операция, чиято цел е да се разбере какво се е правило тогава. Те знаят, защото те са го правили.
— Предполагам.
— Страната ни е работила по куп проекти за създаване на противоотрови. Нито един от тези проекти не е подложен на атака. Защо този се е превърнал в мишена? Какво му е специалното?
— Не знам. Има ли значение?
— Ситуацията ще се обърне на сто и осемдесет градуса. Усещам го. Ако този последен учен умре или ако тайната бъде разкрита, фокусът на цялата операция ще се измести върху това кой е виновен. Тогава в основен проблем ще се превърне не убиецът, а ние, които не сме успели да го спрем. Както Нилсън каза, всички имаме черни петна в досиетата. Имате ли кой да поеме вината вместо вас? Защото аз нямам.
— И какво да правим?
— Като за начало трябва да открием истината за проект Сто деветдесет и две.
— Как? Да започнем да търсим информация? Да извиваме ръце?
— Не, така няма да постигнем нищо. Искаме ли да спасим последния учен, а с това и собствените си задници, трябва да подходим нетрадиционно. Трябва да работим заедно. Следователно трябва да си имаме доверие.
Настъпи кратка тишина, нарушена от Нилсън:
— Две от имената в моя списък се озоваха там по лични причини. И двамата са гадни типове. Светът ще стане по-добро място, ако те се озоват зад решетките. Или в анонимни гробове. Но те нямат нищо общо с нашето разследване.