— Същото се отнася за шестима от моите — заяви Смит. — Всички до един са убийци, но нямат нищо общо с нашите учени. — Тя помълча и добави: — Проект Сто деветдесет и две е бил съвместна операция между армията и ЦРУ. Това означава ли, че двамата с Нилсън ще притиснете някои колеги? Ще нарушите някои правила? Това ли имаш предвид?
— Не, няма смисъл. Така ще попаднем на две категории хора. Първите няма да знаят нищо. Вторите ще знаят, но няма да ни кажат. Ако искаме точна информация какво са правили нашите през шейсетте, има само едно място, където можем да я получим. Но за целта се нуждаем от твоята помощ.
— ФБР?
— Не. КГБ.
12
Шансовете да попаднат в засада още преди обед бяха големи и Роберта и Вероника го знаеха. Защото в списъка им бе останало само едно име. Невил Притчард. Последният човек, работил в онази лаборатория в Индия през 1969 г. Онзи, който отговаря за охраната му, ще ги очаква. Ще концентрира ресурсите си. Би било глупаво сестрите да очакват нещо друго. Те биха могли да постъпят по-разумно, като отстъпят и се задоволят с това, което бяха постигнали до момента. Но имаше един проблем. Никой освен Притчард не знаеше самоличността на човека, когото трябваше да открият. А той бе ключът към тайната, която трябваше да разкрият. Затова, колкото и глупаво да изглеждаше отстрани, Роберта и Вероника трябваше да отидат до дома на Притчард. Решението им бе категорично, което не означаваше, че ще влязат в капана със затворени очи.
Двете сестри се срещнаха по изгрев-слънце на една изоставена бензиностанция на седем-осем километра от Анаполис, както бяха планирани. Роберта шофираше бяла тойота корола, която бе откраднала от летището, а Вероника — додж караван, който бе открила на паркинга на някакъв хотел. Преди сестрите бяха пътували заедно, но сега решиха да задържат и двата автомобила, тъй като очакваха и агентите, които наблюдават Притчард, да са повече. Решиха да минат два пъти покрай дома му, всяка в различна посока, и да сравнят наблюденията си.
Роберта беше първа. Пое на юг към Бек Крийк, като спазваше всички ограничения на скоростта и спираше на всеки червен светофар и на всеки знак „Стоп“. Вероника я следваше на разстояние от пет-шест автомобила и когато се озова на две преки от дома на Притчард, отби и спря до висок жив плет. Три минути по-късно видя тойотата на сестра си да се връща обратно. Вероника не се издаде по никакъв начин, че я познава. Изчака още минута, след което потегли към къщата на Притчард. Мина покрай нея достатъчно бавно, за да я огледа хубаво, но и достатъчно бързо, за да не привлече внимание, след което продължи и спря до сестра си. Вероника избърса отпечатъците си от всички повърхности, които бе докосвала, слезе и седна в тойотата.
— Видях четири коли — каза Роберта.
— Аз също — отвърна Вероника. — Четири коли, но само един подход към адреса. Ще ни трябват костюми. Реквизит. И друга кола.
Когато Амбър Смит почука на вратата му, Ричър бе буден, облечен и седеше на леглото. Беше осем сутринта. Точно навреме.
Той отключи и я пусна в стаята си. Очите й бяха широко отворени и тя сякаш пружинираше на пръстите на краката си.
— Постигнахме известен напредък — заяви Смит. — Хората ми работиха цяла нощ и попаднаха на три възможни източника. Трима бивши служители на КГБ, минали на наша страна. Още уточнявам детайлите.
Двамата слязоха заедно с асансьора. Отбиха се в залата за закуска, за да си вземат кафе и бейгъли, след което се качиха в колата на Смит и отидоха до офис сградата, която работната група използваше. Тя прекара следващите четиресет и пет минути в кабинета си, вперила поглед в телефона с надеждата той да звънне всеки момент. Ричър беше щастлив, че не е на нейно място. Той взе двата листа, подали се от факса, и прегледа имената върху тях колкото да има какво да каже на Кристофър Бейглин по време на сутрешната оперативка. А после се облегна назад, затвори очи и в главата му прозвуча гласът на Меджик Слим.
Бейглин закъсня. Не катастрофално, но достатъчно, за да влети запъхтян и зачервен в заседателната зала. Останалите четирима бяха заели обичайните си места и изчакваха мълчаливо появата му. Ричър пиеше втората си чаша кафе. Всички с изключение на Уолш връчиха на Бейглин списъците си с имена. Уолш отново бе дошъл с празен лист. Ричър се запита дали целта му не е да го отпратят оттук, за да може да се върне в Министерството на финансите. Ако изобщо работеше там. Ричър си отбеляза наум да обсъди въпроса с брат си Джо.