Бейглин не съобщи нова информация, не даде нови нареждания, затова Ричър и останалите се върнаха по офисите си след десет минути. Пет минути по-късно на вратата му се почука. Смит влезе, без да изчака отговор.
— Чух се с моите хора — заяви тя. — Едната опция се оказа задънена улица. Човекът загинал, докато се готвел за надбягване с кучешки впрягове в Аляска. Явно не е преценил силите си на тази възраст. Другите двама изглеждат обещаващи. Единият живее в Орегон, другият е тук, в окръг Колумбия.
— Какво знаеш за втория? Местния — попита Ричър.
— Държи руска чайна. И честно казано, останах с впечатлението, че е истинска откачалка. Бивш полковник от КГБ, избягал през седемдесет и четвърта година. Отказал предложението ни да му осигурим нова самоличност. Поискал повече пари и възможността да остане в града и сам да изгради своето ново „аз“. Впоследствие спечелил цяло състояние, пробутвайки на политиците странни неща, които едва ли биха хапнали у дома си. Представя се като — проверих го специално, за да се уверя, че не съм сбъркала — Негово кралско височество принц Сарб Уиндзор.
— Като Уиндзор, Англия?
— Свързано е с легендата, която използвал, докато работел за Съветите. Сарб твърди, че в края на петдесетте бил базиран в Лондон и МИ5 го надушили. Скоро щели да го спипат, а пътищата му за бягство били блокирани, затова той сам се обърнал към британците и се представил за незаконороден син на аристократ, който преди години живял в Унгария. Заявил, че поддържа контакти с хора от унгарските служби и има представа кой е съветският шпионин, когото британците издирват. В крайна сметка ги убедил да го наемат да залови самия себе си. Което явно не е направил. Ако тази история е вярна, разбира се. В което се съмнявам.
— Каква е специалността му?
— Последните му две мисии били в Югоизточна Азия. След като преминал на наша страна и хората ни го разпитали, се оказало, че знае доста за химическите и биологичните оръжия.
— Май си заслужава да опитаме.
— Предполагам. И все пак… Ричър, да не би да сме откачили? Наистина ли очакваме този тип да проговори, след като почукаме на вратата му? Подобни неща обикновено отнемат месеци преговори.
— О, ще проговори. Аз съм много общителен, умея да предразполагам непознати. Не си ли забелязала?
Осем чифта очи се впериха в камиона на Ю Пи Ес още в секундата, в която той се появи на улицата на Невил Притчард. Камионът се движеше странно, тук ускоряваше, ту забавяше, сякаш шофьорът търсеше адрес, който така и не успяваше да намери. Агентът в първия автомобил вдигна слушалката на телефона, монтиран между предните седалки, и набра номер в Пентагона. Помоли свръзката си да открие кой филиал на Ю Пи Ес отговаря за района и да провери дали камионът наистина е техен. А през това време камионът стигна алеята за автомобили пред дома на Притчард. Зави по нея и запъпли към къщата. Телефонът на агента иззвъня. Обаждаше се свръзката. Управителят на местния филиал на Ю Пи Ес потвърдил, че камионът е техен. Агентът остана доволен от новината, но… не съвсем. Откакто наблюдаваха къщата, Притчард не бе получавал никакви доставки. Освен това в момента той не си бе у дома, следователно не бе логично да му доставят пратка. Агентът остави телефона и посегна към радиостанцията. Включи я и каза:
— Възможен контакт. Готовност. Край.
Камионът спря чак пред гаража на Притчард, заклати се леко при спирането и от ауспуха му излетя кълбо изгорели газове. Шофьорът не слезе от кабината. После камионът започна да завива. Той се движеше ту напред, ту назад, поклащайки се при всяко спиране и потегляне, чиято крайна цел бе обратният завой. Шофьорът спря, когато камионът застана перпендикулярно на алеята, сякаш трябваше да си почине, да си поеме дъх. А после продължи, но този път маневрите му бяха по-резки, като че ли търпението му започваше да се изчерпва.
Камионът се върна най-сетне на пътя и зави в посоката, от която бе дошъл. Шофьорът измина десетина метра и спря отново. Кабината му се бе изравнила с третата кола, в която имаше агенти. Единствената, от която се виждаше вратата на гаража на Притчард. Агентът зад волана свали прозореца си. Той видя, че камионът на Ю Пи Ес се управлява от жена, и смушка партньора си, сякаш за да му каже, че това обяснява всичко, след което й махна да отминава по-бързо. Жената може би му отвърна нещо, но агентът трудно можеше да прецени какво, тъй като половината й лице бе скрито под голяма превръзка, сякаш тя бе претърпяла някакъв инцидент. Жената отвърна на жеста му, но използва по-малко пръсти от него.