Роберта Сансон, която вече бе проникнала в гаража на Невил Притчард, приклекна и се облегна на вратата. Носеше маска, която покриваше лицето и ушите й, но въпреки това добре чуваше двигателя на камиона. Тя се заслуша в скърцането и потракването, в маневрите напред-назад и си представи всяка стъпка от опита да се направи обратен завой. Защото всяка стъпка бе грижливо обмислена. Камионът обаче се задържа на улицата по-дълго от очакваното. Роберта затаи дъх. Представи си как агентите изскачат от колите и го наобикалят. Отварят вратата на шофьорската кабина. Измъкват Вероника. Свалят превръзката й. Роберта не смееше да издиша. И тогава камионът потегли. Този път не спря. Не се чу свирене на гуми. Нищо, което да предполага преследване. Роберта се отпусна, но малко, съвсем малко. Виждаше вратата, която водеше към вътрешността на къщата, но нямаше представа какво я очаква от другата страна.
Тя заобиколи бавно и предпазливо автомобила на Притчард и се приближи до вратата. Постави ръка върху дръжката, събра смелост, натисна надолу, отвори и се гмурна през процепа. Претърколи се. Скочи на крака. Завъртя се на триста и шейсет градуса с вдигнати ръце, събрани в юмруци, готова да нанесе или блокира удар. Но не видя никого. От Притчард нямаше и следа. Както и от агентите.
Роберта пристъпи бавно напред, като стъпваше предпазливо и внимаваше да не издава нито звук. Тя не познаваше Притчард. Не бе запозната с навиците му, но предположи, че може би е прекалено късно за сън. Не се чуваше течаща вода, което означаваше, че не взема душ. Не се чуваше и тракане на чинии или прибори, следователно не си приготвяше закуска. Съдейки по разположението на прозорците отвън, тя бе предположила, че последната врата по коридора ще я отведе в дневната. Затова реши да започне оттам. Роберта продължи напред. Подмина първата врата, която се отвори. От стаята се появи мъж. На двайсет и няколко, широкоплещест, с късо подстригана коса. Облечен в черно. С пистолет в ръката.
И това не бе Притчард.
Мъжът се усмихна широко на Роберта, откачи радиостанцията от кръста си и я поднесе към ухото си.
— Имаме контакт — каза той. — Дължиш ми петдесет долара. Той е тук… само че не е той, а тя. Останете на позиции. Ще я доведем след минута.
Разбира се, че ще дойда тук, помисли си Роберта. Защо очаква да не дойда? Само защото са арестували Притчард?
В следващия миг тя удари мъжа в гърлото с протегнати кокалчета. Пистолетът и радиостанцията му изтракаха по лъснатия до блясък дъсчен под и той се хвана за гърлото в опит да си поеме дъх през смазаната си трахея.
Отвориха се още две врати. Появиха се още двама мъже. Млади и в отлична форма. С пистолети в ръце.
Защо ли смятат, че съм очаквала Притчард да е арестуван, помисли си Роберта. Никой от останалите не беше.
На стълбите застана трети мъж.
Момент… Може би Притчард не е арестуван?
Роберта се втурна напред. Мъжът, който стоеше най-близо до нея, не помръдна от мястото си. Остави я да го доближи. Което беше грешка. Тя замахна, сякаш се канеше да нанесе нов удар с ръка, но вместо това стовари крака си върху коляното на своя противник. Роберта не можеше да разчита кой знае колко на тежестта си, но силата и инерцията, които вложи, се оказаха достатъчни. Мъжът извика и залитна настрани. Блъсна се в стената и се свлече на пода, след което понечи да обвие ръце около пострадалия си крак. Роберта го изрита силно в слепоочието. Той не помръдна повече.
Дали Притчард не е избягал? Някой го е предупредил? Или пък е чул за останалите?
Третият мъж пристъпи към Роберта. Той вдигна пистолета. Прицели се в гърдите й. Тя сграбчи китката му с лявата си ръка. Изви я, за да подложи лакътя му под натиск. Стовари дясната си ръка отгоре и счупи ставата му. Миг по-късно му нанесе силен удар в слънчевия сплит и му изкара въздуха. Последва нов удар в долната челюст, който трябваше да разтърси мозъка му. Накрая Роберта пусна китката му, завъртя се около опорния си крак, за да набере скорост и инерция, и го изрита в слепоочието. Тя не беше кой знае колко висока, но пък беше бърза и гъвкава. Мъжът изгуби съзнание, преди тялото му да падне на пода.
Може би са предполагали, че аз знам местоположението му. Защото самите те не го знаят. Трябва много да внимавам. Отвън има четири коли…
Четвъртият мъж вече бе слязъл по стълбите. Той се обърна с лице към Роберта. Вдигна пистолета, но остана извън обхвата на крайниците й.
— Трябва да ти благодаря, госпожице. Тези типове няма да го преживеят. Едно момиче да им срита задниците? Удоволствието, което ще получа? Това е безценно. Но край на забавленията. Може да си дребна и кльощава, но няма как човек да пропусне оттук. Особено аз, тъй като съм адски добър стрелец. Затова се предай. Обърни се. Постави ръце зад гърба си.