Роберта не помръдна в продължение на няколко секунди, сякаш обмисляше думите му, а те бяха толкова неочаквани, че трудно можеше да осмисли значението им. А после главата й клюмна, раменете й увиснаха и тя обърна гръб на мъжа. Той реши да не си губи времето. Не искаше тя да си промени мнението или да използва някой трик, затова пристъпи напред, извади пластмасова връзка тип „свинска опашка“ и я затегна силно около китките й. Стоеше толкова близо до нея, че Роберта усещаше дъха му по врата си.
Мъжът каза:
— Изпълнението ти беше наистина впечатляващо. Не го очаквах, честно казано. Ти ли ликвидира онези петимата?
— И те не го очакваха. Но мъжете подценяват жените от хилядолетия. Нали така? Мнозина от тях щяха да запазят живота си, ако не го правеха.
— Може би да. Може би не. Време е да тръгваме. — Мъжът побутна Роберта към вратата. — Един човек те чака да си поговорите.
— Няма да кажа нито дума. Освен ако ти не ми кажеш нещо. Трябва да знам. Намерихте ли го? Тук ли е? Или Притчард е излъгал?
— За какво говориш, по дяволите?
— За черния бележник на Притчард. С датите, часовете, местата… Всичко е там. За него дойдох.
— Глупости! Дойде да убиеш Притчард, както си убила и останалите. Сама си го призна. Само че не си знаела, че Притчард го няма. И нямаш представа къде е.
— Много добре знам къде е. Където го оставих.
Мъжът завъртя рязко Роберта.
— При теб ли е?
Тя му намигна.
— Жив ли е? — попита мъжът.
— Засега. Но само до момента, в който бележникът попадне в ръцете ми. Знаеш ли колко пари мога да изкарам от него? Ще получа огромен откуп! Можем да го разделим и…
— Къде е той?
— На сигурно място. Засега. Но не се ли върна скоро, това може да се промени.
— Кажи ми къде е.
— Не разбра ли, че няма да ти кажа?
Мъжът изгледа гневно Роберта.
— Не разбираш какво се случва, нали? — Той допря дулото на пистолета в брадичката й, задържа го там за миг, след което го плъзна надолу по врата й. Мъжът продължи между гърдите й, по стомаха й, по бедрата й. — Тази операция се ръководи от най-високо място. Мога да те разкъсам на дузина парченца и да ми дадат по един медал за всяко от тях. И ако междувременно реша да направя нещо друго, никой няма да възрази. Същото се отнася и за моите приятели, когато дойдат на себе си. Не вярвам да са ти големи фенове.
Роберта облещи широко очи. Гласът й скочи с една октава:
— Върни се в града. Тръгни на изток по шосе номер четиристотин и петдесет, а после на север по номер две. Когато изминеш двайсет и пет километра, ще видиш вдясно хангар за лодки. Той е там. В трюма за платната. Завързан, със запушена уста.
Мъжът потупа Роберта по бузата.
— Видя ли, не беше трудно. — Той извади радиостанцията, повтори упътванията й и нареди: — Тръгвайте! Всички коли. Тук всичко е под контрол. Сам ще я отведа за разпит. Край.
Роберта изчака шумът от автомобилните двигатели да заглъхне в далечината, след което възкликна:
— Под контрол, а?
В същия миг тя се хвърли напред и заби коляно в слабините на мъжа. Вложи цялата си сила и ярост в този удар. Мъжът изпищя. Коленете му се подгънаха. Той се преви и се хвана за слабините. Повърна, претърколи се настрани и нададе остър протяжен вой. Роберта го погледна и каза:
— Това заслужавате. Продължавате да подценявате жените. Никога ли няма да се научите?
13
Амбър Смит остави колата на една пряка от заведението на бившия съветски агент. Тя излезе, Ричър и Нилсън се присъединиха към нея на тротоара и тримата изминаха пеша останалата част от пътя. Мястото, което търсеха, се наричаше „Царска чайна“. Тя заемаше първия етаж на ниска офис сграда в периферията на по-централната и по-модерна част на града. Над входа се издигаше червена тента, а фасадата бе покрита с пъстри, ярки изображения на приказни катедрали и двуглави орли. Любопитно зрелище. В това нямаше съмнение. Ричър не бе специалист по дизайн, но не се съмняваше, че това, което вижда, свидетелства за много лош вкус.
Смит влезе първа. Веднага след входа започваше зона, в която клиентите изчакваха да бъдат настанени. В нея имаше зелени плюшени кресла, наредени покрай едната стена. Гардеробна. Нещо като катедра за оберкелнера. Следваше самият салон, в който имаше много маси. В центъра бяха разположени квадратни маси за четирима, наредени на шахматен принцип. Те бяха заобиколени от правоъгълни маси за шестима и осмина, всичките покрити с бели покривки с наредени върху тях сребърни прибори и изящни чашки и чинийки. Ричър поклати глава. Собственикът на заведението не пресъздаваше спомен от миналото. Той едва ли бе влизал в подобно заведение в Съветския съюз. Той продаваше чиста илюзия, фантазия.