Ричър посочи другата половина на коридора и каза:
— Изчезвайте!
После погледна надясно, за да се увери, че Смит и Нилсън се намират на безопасно разстояние, след което пристъпи в другата посока. Към връхлитащия противник. Изправи се. Изчака до момента, в който сблъсъкът изглеждаше неизбежен, след което направи крачка встрани и се долепи до стената. Мъжът се изравни с него. Още секунда и щеше да го подмине и да помете Смит и Нилсън. И тогава Ричър протегна ръка. Сграбчи мъжа за яката и колана и го завъртя рязко. Имаше чувството, че ръцете му ще изскочат от раменете, но не отслаби хватката си. Изчака великанът да се завърти на деветдесет градуса. Той вече не гледаше към коридора, а към стълбите. В този момент Ричър го пусна. Ускорението на мъжа бе намаляло, но той все пак бе набрал доста инерция. Достатъчно, за да прелети половината стълбище. И когато най-сетне се стовари върху тях, ръцете му бяха протегнати над главата в инстинктивен опит да омекоти падането. Той наистина успя да го направи, но съвсем за кратко. В резултат на сблъсъка китките и ключиците му се счупиха. Това забави предната половина на тялото му, но не и краката. Мъжът се претърколи през глава и се затъркаля по стъпалата. В крайна сметка се приземи тежко-тежко върху своя „близнак“.
Още лоши новини за Сергей, помисли си Ричър.
Той огледа коридора в двете посоки. Никъде нищо не помръдваше. Очакваха го десет врати, от които да избира. Човекът, когото търсеха, се намираше зад една от тях. Стига да беше в сградата, разбира се. Присъствието на двете горили предполагаше, че той е тук. Ричър реши, че човек, който използва префърцунени имена и внушителни титли, би трябвало да притежава огромно его, а хората с огромно его държаха телохранителите си близо до себе си, за да подчертаят собствената си значимост. Затова пристъпи към вратата, от която се бе появил клонингът на Сергей. Тя беше отворена, но едва-едва. Ричър се ослуша. Чу шумолене на хартия. Тихо проскърцване, сякаш някой ставаше от кожено кресло. И дишане. Спокойно. Равномерно. Без следа от напрежение. На повече от един човек.
Ричър побутна вратата с рамо и влезе спокойно, сякаш се прибираше в собствения си дом след поредния скучен ден в офиса. Сякаш не очакваше да срещне каквото и да било предизвикателство. Стаята, в която се оказа, беше правоъгълна, с прозорец в далечния край и ламперия от тъмна дървесина по стените. Имаше и бюро, разположено далече от вратата. Зад него седеше мъж. Той имаше широки рамене. Главата му бе голяма и квадратна. Беше напълно плешив, а тесните му очички бяха близо едно до друго под масивното, издадено напред чело. В стаята имаше още четирима мъже. Двама от тях седяха на обикновени дървени столове пред бюрото. Другите двама се бяха настанили на идентични столове покрай стената вляво. Всичките носеха скъпи костюми и вратовръзки, но изглеждаха като малки деца в сравнение с двете горили, които Ричър бе срещнал току-що. Въпреки че бяха седнали, си личеше, че не са особено високи. Около сто седемдесет и два-три сантиметра, прецени Ричър. Главите им също бяха бръснати. Имаха будни погледи, а очите им се местеха непрекъснато насам-натам. Изглеждаха слаби и жилави. Приличаха на хора, които могат да тичат денем и нощем с огромни раници на гърба. Приличаха на хора от специалните части. Вероятно бивши войници от Спецназ. Едрите типове, които лежаха в момента в подножието на стълбите, бяха просто театрален декор. Именно тези четиримата вършеха сериозната работа.
Или така поне се надяваше някой.
Ричър застана по средата на стаята и изгледа мъжа зад бюрото с изражение, което подсказваше, че е останал по-впечатлен от съдържанието на носната си кърпичка последния път, когато бе издухал носа си. Смит и Нилсън бяха последвали Ричър, но сега останаха отвън до вратата. Двамата мъже до стената се изправиха. Последваха ги двамата до бюрото. Четиримата заеха позиции така, че да образуват квадрат. В същото време никой от тях не застана с гръб към Смит или Нилсън. Ричър се озова приклещен между тях. Това бе изгодна позиция за четиримата. Численото им превъзходство и тясното пространство компенсираха силните страни на Ричър — теглото и дължината на крайниците му. Ако бяха един на един или двама срещу един, ако Ричър разполагаше с повече пространство за маневри, противниците му нямаше дори да го доближат. Влезеха ли в обхвата на ръцете или краката му, той с лекота щеше да ги свали на земята. Сега обаче четиримата можеха да го нападнат от всички посоки. Един или двама от тях щяха да понесат известни щети, най-вероятно сериозни, но останалите щяха да продължат атаката и вероятността да успеят беше доста голяма. Подходът им бе умен. Двама от тях се намираха зад гърба на Ричър, извън зрителното му поле. Шансовете не бяха на негова страна. Със сигурност. Но това и преди се бе случвало. Безброй пъти. Още от детството му, когато двамата с брат му Джо бяха принудени да се изправят срещу момчешки банди от новия квартал или новото училище в различни краища на света. Ричър знаеше какво ще стане. Не му трябваше да вижда мъжете, попаднали в сляпата му зона. Един от тях щеше да атакува пръв. Нямаше значение кой. Но не и ако Ричър направеше първия ход. Затова сега той се завъртя наляво. Вдигна ръка едновременно с обръщането си. Тя застана хоризонтално. Погледнат отстрани, юмрукът му приличаше на пневматичен чук. Завъртането му придаде ускорение. Юмрукът му се заби под брадичката на първия мъж и го вдигна във въздуха. Силата на удара го отхвърли назад. Главата му се удари в стената и той се свлече в безсъзнание на пода.