Смит дойде при Ричър, хвана го за ръката и възкликна:
— Какво направи, по дяволите? Как ще го накараме да проговори сега?
— Не се притеснявай — отвърна й Ричър. — Това не е човекът, който ни трябва. Не би могъл да бъде. Беше прекалено лесно.
Роберта Сансон искаше агентът да страда колкото се може по-дълго, затова го остави да се гърчи от болка на пода, притиснал слабините си с ръце, до момента, в който чу камионът на Ю Пи Ес да спира пред дома на Невил Притчард. Тогава тя изрита падналия в слепоочието, увери се, че е в безсъзнание, след което легна на килимчето в коридора, разпери ръце, доколкото й позволяваше пластмасовата връзка, прекара китките си през краката и се изправи. Накрая отиде и отвори на сестра си.
Вероника извади нож и освободи ръцете на Роберта. Прегърна я, огледа телата на агентите, проснати в коридора, и попита:
— Добре ли си?
— Добре съм — отвърна Роберта и свали маската от главата си. — А ти?
Вероника махна превръзката от лицето си.
— Притчард каза ли ти името?
— Той не е тук. Това е клопка.
— А къде е?
— Изчезнал е. Те нямат представа къде е. Трябва да разберем къде е отишъл, а не разполагаме с много време. Изпратих другите агенти за зелен хайвер, но очаквам да се върнат скоро. Разполагаме с най-много деветдесет минути.
— Избягал е, така ли?
— Явно е чул за случилото се със старите му приятелчета.
Вероника замълча за момент, след което се обърна и огледа рамката на вратата. Отвори я и прокара пръсти по дървената повърхност около бравата.
— Не съм сигурна — каза тя. — Някой е разбил вратата, след което я е поправил. Случило се е съвсем скоро. Мисля, че са дошли да го арестуват, но той им се е изплъзнал.
— Възможно е. Но нас всъщност не ни интересува отговорът на въпроса защо, а на въпроса къде.
— Притчард е бил агент от кариерата. Предпазлив човек. Би трябвало да е подготвен за подобни случаи. Колата му тук ли е?
— В гаража.
— Което означава, че Притчард е избягал пеша или е разполагал с друг автомобил, оставен наблизо. Автомобил, който не може да бъде проследен.
— Трябва да е имал превозно средство. Той не е новобранец, освен това е трябвало да пренесе някакъв багаж със себе си. Ако някой го беше видял да върви пеша или да тича, това би могло да породи подозрения. Особено ако са дошли да го арестуват посред нощ.
— Какъв тип автомобил? Къде би могъл да го държи? Как би могъл да стигне до него?
— Ако са атакували дома му отпред, би трябвало да са наблюдавали и задната врата. Източната страна е доста гола, няма къде да се скрие. Какво ще кажеш за западната? Трябва да огледаме гаража.
Роберта тръгна първа. Тя се върна по обратния път на този, по който бе проникнала в къщата. Гаражът се оказа малък според съвременните стандарти. В него имаше място само за един автомобил, плюс работна маса в единия ъгъл и няколко стелажа покрай страничните стени. Работната маса бе чиста, а по стената над нея бяха окачени всевъзможни инструменти. Стелажите пък бяха отрупани с какви ли не вещи. Автомобилни части и градински инструменти, събирани с години, остарели кухненски уреди и консервирани храни. А колата в гаража бе истинска красавица. Аленочервен „Шевролет Камаро“, модел 1969 г., с черна ивица върху предния капак. Изглеждаше добре поддържана. Притчард бе полагал сериозни грижи за нея. От козметична гледна точка шевролетът бе безупречен. Боята блестеше, по ламарините не се виждаше драскотина или вдлъбнатина. По цялата дължина на пода минаваше канал за ремонтни дейности, което означаваше, че Притчард се е грижил и за ходовата част.
Двете сестри огледаха всеки сантиметър от стените. Роберта пое по посока, обратна на часовниковата стрелка. Вероника тръгна срещу нея. Те огледаха и почукаха по всяка дъска и панел. Не откриха нищо. Провериха дори тавана, по който тропаха с дръжка на метла, но не попаднаха на кухини.
Роберта тръгна към вратата.
— Да си вървим — каза тя. — Само си губим времето. Вероника не помръдна.
— Чакай малко. Имам една идея. Видя ли фенерче някъде?
— Май не.
Вероника кимна, заобиколи предницата на шевролета и се спусна по стъпалата на канала. Миг по-късно под колата светна работна лампа. Вероника се скри от погледа на сестра си в продължение на две минути. Когато се качи обратно, на лицето й грееше усмивка.