— Никога не съм имал време за такива неща. А и никога не съм виждал смисъл. Правилата са прекалено много.
— Добре. Тогава ще пием.
Сарбоцки отвори едно чекмедже, извади кристална гарафа, пълна с прозрачна течност, и две чаши. Също кристални. Но големи като за уиски, а не за шотове. Той постави всичко това на бюрото, напълни чашите и побутна едната към Ричър.
— Хайде. Седни. Първият тост е за запознанството. После можеш да зададеш своя въпрос.
Ричър пристъпи неохотно към единия стол. Би предпочел да приложи същия подход, който бе използвал с онзи шофьор от базата „Рок Айланд“. Ричър хич не си падаше по алкохола, но не защото имаше някакви морални скрупули. Не, отношението му беше чисто практично. Алкохолът се отразяваше зле на физическата форма. Самият той се бе убедил в това хиляди пъти. Затова надпиването с този едър руснак не беше най-доброто решение. Особено, когато не ставаше въпрос за шотове, а за големи чаши. От друга страна, Ричър имаше богат опит в разпитите. Някои заподозрени се пречупваха под натиск. Други предпочитаха да умрат, вместо да проговорят. Инстинктът му подсказваше, че въпреки привидното си лекомислие, самохвалство или наглост Сарбоцки спада към втората категория.
Ричър посегна бавно към чашата. Нилсън се оказа по-бърз. Той се втурна напред, седна на най-близкия стол, грабна чашата и я пресуши на пет дълги жадни глътки. Накрая се усмихна и заяви:
— Мисля, че това е по моята част.
Сарбоцки поклати глава.
— Не. — Той посочи Ричър и добави: — Сделката е с него.
— Остави го на мира — отвърна Нилсън. — Искаш да му развържеш езика ли? Да измъкнеш някоя тайна? Информация за информация? Той не е твоят човек. — Той почука челото си. — Тук се крият много по-интересни неща. Повярвай ми.
Сарбоцки се замисли за миг, след което напълни отново чашата на Нилсън с думите:
— За теб мизата се удвоява.
Нилсън пресуши чашата отново.
— Много щедро. Мисля, че може да станем приятели. А сега ни интересува проект Сто деветдесет и две, по който е работено през шейсетте.
Сарбоцки изпи чашата си до дъно, след което наля на двамата и каза:
— Проектът беше ваш, а не наш. — Той примигна и се разсмя. Целият му корем се разтресе. — Разбрали сте, че не можете да имате доверие на собственото си правителство, затова се обръщате към КГБ, за да научите истината. Харесвате ми. Добре. Проект Сто деветдесет и две. Предполагам, че знаете основните неща. Това беше програма, насочена към разработването на противоотрови срещу нашите химически и биологични оръжия.
Нилсън кимна и пресуши чашата си.
— Предполагам, че правителството ви признава съществуването на проекта, макар и с половин уста. Нали? — попита Сарбоцки. — Но вие подозирате, че зад него се крие нещо повече. Усещате го. — Той изпи чашата си, след което отново наля и на двамата. — Интуицията не ви е подлъгала. Зад този проект се криеше още нещо.
Сарбоцки подкани с жест Нилсън да пие.
Нилсън изгълта питието си на един дъх и стовари чашата на бюрото.
Сарбоцки пресуши своята чаша и продължи:
— Имаше паралелен проект. Тайна, скрита зад друга тайна. Така и не научихме официалното му име. Но Москва го наричаше „Тифон“. Най-смъртоносното сред всички митологични чудовища. Кой казва, че комунистите не получават добро класическо образование? — Сарбоцки се засмя по-гръмко отпреди.
— И каква беше целта на втория проект? — попита Нилсън, като леко заваляше думите.
Сарбоцки напълни двете чаши и обясни:
— Проект Сто деветдесет и две имаше изцяло отбранителен характер. Целта му беше да открие противодействие на нашите оръжия. На онези, за които знаехте, разбира се. „Тифон“ беше точно обратното. Буквално и преносно. Проект с изцяло нападателен характер. Америка се опитваше да открие все по-нови и по-смъртоносни оръжия, с които да ни атакува, докато през цялото време се преструваше на пасивна жертва на враждебното отношение на Съветския съюз. — Сарбоцки отпи от чашата си и добави: — Двуличието на Запада е наистина ненадминато.
— Имаш ли доказателства? Или това са измислици.
— Доказателствата съществуват. Виждал съм ги с очите си. Но не са у мен.
— А у кого?
— У човек на име Спенсър Флеминг. — Сарбоцки извади от чекмеджето лист хартия и химикалка и записа името и адреса. — Той е журналист. Разполага с всичко. Дори със снимки.
— Глупости! Ако някой журналист разполагаше с такива снимки, щеше да ги публикува и да направи кариера. Щеше да ги продаде и да стане богат. Те щяха да се появят във всички медии.