Сарбоцки се приведе напред и почука челото си, имитирайки жеста, който Нилсън бе направил по-рано.
— Няма да откриеш нищо интересно тук, ако си толкова наивен. Човекът разполага с копия. Вашето правителство взе оригиналите. Решиха, че са взели всичко. Предупредиха го, че в онзи ваш таен затвор в Гуантанамо има килия, върху чиято врата е написано името му. Тя го очаква, в случай че някоя от тези снимки излезе на бял свят.
Ричър пристъпи напред и попита:
— А ти откъде знаеш?
— Поддържаме връзка.
— Ти ли разказа на Флеминг тази история?
— Възможно е да съм го побутнал в правилната посока. Понякога истината може да бъде толкова неуловима…
Ричър взе листа и каза:
— Ще се срещнем с този журналист. И то скоро. А когато му отидем на гости, дали ще ни очаква?
— Да виждаш някъде кристално кълбо? — отвърна Сарбоцки.
— Не забравяй какво ти казах за пожара! Това място може да изгори до основи. Точно това ще се случи, ако Флеминг не припадне от изненада, когато почукам на вратата му. И ако чайната ти пламне, ти ще бъдеш вътре. Буден. Без нито една капка водка, която да притъпи болката ти.
Вероника Сансон задържа капака на шахтата за въглища, докато Роберта излезе, след което двете сестри се изправиха и огледаха мястото, разположено западно от дома на Невил Притчард. Стената на гаража остана зад гърба им. Улицата се намираше вляво, но храстите я скриваха от погледа. Самите те изглеждаха засадени твърде нагъсто и в твърде права линия, за да са израснали от само себе си. През годините бяха образували гъста и непроходима жива бариера. Така осигуряваха идеалното прикритие. Беше абсолютно невъзможно да се види през тях. Да, стояха на открито, пред погледите на всички, но никой минувач не бе в състояние да разкрие истинската им цел. Същото бе положението и вдясно. Там растеше друга редица от храсти, която напълно скриваше от случайни погледи останалата част от двора на Притчард. Човек би могъл да наблюдава задната част на къщата с бинокъл и пак да не разбере какво се случва в този участък. Земята бе покрита с ниска жилава трева. Тя заглушаваше стъпките, правеше ги безшумни, а същевременно не растеше висока и не оставяше влажни петна по панталоните. Имаше и ограда, която отделяше имота от съседния. Тя бе най-обикновена, направена от двуметрови дъски, заковани вертикално върху хоризонтални греди, захванати за масивни колове. Вероника и Роберта пристъпиха към нея, за да я огледат по-добре. Отначало не откриха разлики между дъските, но Роберта забеляза, че върху пет от тях има допълнителен ред пирони. Тя натисна горния край на средната дъска и долния край на цялата група се повдигна и отдели от оградата. Образувалият се отвор бе достатъчно голям, за да пропълзи човек.
Дворът на съседите изглеждаше съвсем обикновен, макар и добре поддържан. Видът му предполагаше, че за него се грижат по-възрастни хора, които плащат на някой колежанин или внук да коси тревата и да подкастря храстите и дърветата. Личеше си, че за този двор се полагат грижи, но в същото време не се виждаха нови растения или скорошни опити за облагородяване. Къщата се намираше в далечния край на парцела. По-близо до Вероника и Роберта имаше друга постройка. Самостоятелен гараж. А това бе странно, тъй като всички къщи на тази улица бяха построени с долепени до тях гаражи. Двете сестри се приближиха към него. От едната страна имаше прозорец. Те надникнаха през него. Вътре не се виждаше автомобил. Гаражът изглеждаше празен.
До прозореца имаше малка врата. Роберта постави длан на дръжката на бравата, но Вероника хвана ръката й навреме.
— Чакай!
Тя посочи горния ъгъл на прозореца. Иззад паяжините прозираха две жички, които бяха част от алармена система.
Роберта дръпна ръката си.
— Обзалагам се, че алармата е свързана с дома на Притчард — каза тя. — Не с полицията. Не с дома на съседите. Обзалагам се, че Притчард е построил този гараж. Вероятно плаща наем или върши някаква услуга.
— Не можеш да бъдеш сигурна.
— Има само един начин да разберем.
Роберта натисна дръжката. Вратата не се отвори. Беше заключена. Роберта се завъртя настрани, вдигна коляно и стовари крака си върху вратата. Стъпалото й удари дървената повърхност, рамката се разцепи и вратата се отвори. Не звънна звънец. Не зави сирена. Не се чу абсолютно нищо. Роберта влезе вътре и подкани сестра си:
— Хайде! Губим време. Агентите скоро ще се върнат.
Гаражът се оказа също толкова празен вътре, колкото изглеждаше отвън. Нямаше работна маса. Нямаше инструменти. Нищо не висеше по стените. Нищо не беше складирано в ъглите. Но от гредите на тавана висяха две неща. Електрически кабел и маркуч. Кабелът бе дебел, предназначен явно за високо напрежение, и завършваше с цилиндричен щепсел. Маркучът пък имаше месингов накрайник с малки бели букви върху него. Роберта се вгледа и прочете надписа: