— Одобрено за питейна вода. Това е маркуч за кемпер.
Вероника посочи пода. Четири гуми бяха оставили тъмни следи на мястото, където е бил паркиран автомобилът. Следите изглеждаха доста широки.
— Точно така — каза тя. — Освен това кемперът е бил натоварен. Притчард е бил готов да изчезне във всеки един момент.
Сестрите излязоха от гаража и отидоха до вратата за автомобили. Пред нея започваше алея, която за разлика от тези пред съседните гаражи не бе застлана с чакъл, а бе покрита само с отъпкана пръст. Което означаваше, че тя заглушава шума от движещите се по нея автомобили. Освен това въпросната алея се спускаше под наклон и правеше завой, който я отдалечаваше от дома на Притчард. По този начин един тежък кемпер спокойно би могъл да измине значително разстояние без запален двигател. Почти идеалният начин някой да се измъкне от евентуално наблюдение.
— Започвам да харесвам Невил Притчард — каза Роберта. — Допада ми стилът му.
— И на мен — присъедини се Вероника. — Жалко, че ще трябва да го натъпчем с ЛСД и да го бутнем пред някой камион на оживена улица.
— Ако изобщо го намерим. Може да е отишъл навсякъде.
— Имам идея. Но ще ни трябват телефон и справочник тип „Жълти страници“.
Ричър остави Нилсън да слезе пръв по стълбите. Той прецени, че това е разумна предпазна мярка предвид количеството водка, което човекът от ЦРУ бе изпил. Въпреки това Нилсън се придвижваше без чужда помощ, макар и неуверено. Всяка негова стъпка бе бавна и предпазлива, а дланите му често опираха ту в едната, ту в другата стена. Все пак успя да слезе до долу, без да падне. От Сергей и другия охранител нямаше и следа. Това бе добре. Преплетените им крайници и огромните им торсове можеха да се окажат препятствие, което да не е в състояние да преодолее.
Нилсън си проправи път между завесите, спря за миг, за да възстанови равновесието си, и се насочи към изхода. Ричър и Смит го следваха по петите. Сервитьорът замръзна на място, щом ги видя. Изражението му издаваше едновременно изумление и възхищение. Нилсън продължи напред, слаломира умело между масите и тримата се добраха без проблем до тротоара. Завиха зад ъгъла, където бяха оставили колите си. На предните стъкла и на двете бяха оставени глоби за неправилно паркиране. Смит ги взе и ги прибра в чантата си.
— Аз ще се погрижа за това — заяви тя.
Нилсън я подмина с неуверена крачка и се насочи към шофьорската врата. Извади ключовете. Ричър обаче се пресегна и ги взе.
— Ей! — намръщи се Нилсън. — Добре съм! Мога да карам!
— Какво можеш да правиш и какво ще правиш, са две различни неща. Заобиколи колата. Седни от другата страна.
Нилсън не помръдна.
— Или ходи пеша — каза Ричър. — Ти избираш.
Ричър следваше колата на Смит в натоварения трафик в центъра обратно до хотела. Тя шофираше бързо. Той трябваше да положи доста усилия, за да не изостане. Смит вече бе паркирала на обичайното си място, когато Ричър влезе на паркинга. Той спря пред входа на хотела и остави двигателя да работи. Смит отвори предната дясна врата, наведе се и откопча колана на Нилсън.
— Защо сме тук? — попита Нилсън. — Не трябва ли да отидем в офиса? Мога да работя.
— Не можем да те скрием от Бейглин, ако свика съвещание. Нали не искаш да те види в това състояние?
Нилсън се надигна от седалката.
— Може би ще остана за малко в стаята. Да се срещнем в шест за вечеря?
— Съгласни. Почини си. И благодаря за тежката работа, която свърши там.
— Моля. Познавате ме. Знаете кои са двете най-хубави думи в английския език. Безплатен алкохол.
Ричър и Смит взеха двете коли и продължиха към офиса, в случай че на Нилсън му хрумне блестящата идея да се разходи някъде с колата си. Те показаха служебните си карти на охраната и се разделиха чак в коридора. Ричър влезе в кабинета си. Очакваха го три нови факса. Той ги взе, избра един от тях и заряза останалите на бюрото. Погледът му пробяга по списъка с имена. После Ричър се настани на стола, взе телефона и набра централата на Химическия корпус във Форт Макклелан. Веднага се свърза, но прекара следващите близо двайсет минути в опити да научи нещо, докато хората, с които разговаряше, му пробутваха едно нелепо оправдание след друго. Когато затвори, Ричър прецени, че е постигнал две неща. Първо, беше разровил същинско гнездо на оси. И се надяваше, че това ще разтревожи хората, свързани с „Тифон“. Тайната част на проект 192. Някой можеше да изпадне в паника. Да се разкрие по някакъв начин. Освен това бе идентифицирал поне двама души, свързани — макар и бегло — с разработките от шейсетте. И двамата бяха достатъчно неприятни като хора, което означаваше, че Ричър няма да се притесни особено, ако Бейглин им прехвърлеше част от вината при евентуален провал на разследването.