Смит спря в края на отбивката, която водеше към сградата. Тя не угаси фаровете и не изключи двигателя. Нилсън седеше отпред, Ричър се бе разположил на задната седалка.
— Какво е това място? — попита Нилсън. — Изглежда зловещо. Като психиатрична клиника във филм на ужасите. Имам чувството, че вътре ще открием Джак Никълсън.
— Мисля, че това наистина е клиника. Или поне е било — обади се Смит. — Филиал на „Сейнт Елизабет“. Затворил е през шейсетте. Главната болница още работи. Доста е известна, между другото. Една от първите психиатрични клиники в страната. Тук са правили всички онези ужасни неща, за които се сещате. Лечение с електрошок. Принудителна лоботомия. Клинични изпитания на серуми на истината по време на Студената война. Все неща, които никой вече не прави. Днес дейността на „Сейнт Елизабет“ е доста ограничена. Говори се, че скоро и тя ще затвори.
— Тръпки ме побиват от това място — каза Нилсън. — Да вървим. Сарбоцки явно ни е пратил за зелен хайвер. Предлагам да вземем туба бензин и кутия кибрит и да му отидем на гости.
Смит включи на скорост, но преди да вдигне крака от педала, Ричър извика:
— Чакай!
Той усети косъмчетата по врата му да настръхват. Напълно инстинктивна реакция, сигнал от неговия рептилоиден мозък, онази най-древна част от централната нервна система, която не познава емоции или логика, а само инстинкти. Имаше чувството, че някой го наблюдава. А това бе сигнал, който от опит знаеше, че не бива да пренебрегва.
— И бездруго сме тук. Няма да навреди, ако проверим.
Смит и Нилсън не казаха нито дума. Дори не помръднаха.
— Останете в колата, щом искате — заяви Ричър. — Аз ще отида.
— Не! — Смит завъртя ключа, извади го, пресегна се, угаси осветлението и отвори вратата. — И аз ще дойда. Не бива да се разделяме.
Нилсън потърси дръжката на своята врата.
— Май е по-добре и аз да дойда. Да ви наглеждам за всеки случай.
Ричър тръгна по периметъра на парцела от външната страна на оградата. Движеше се бавно. Погледът му сновеше между земята пред него и фасадата на сградата. Търсеше жици, проблясък на метал или стъкло, но не видя нищо. Беше прекалено тъмно, за да различи по-дребни предмети. Но усещаше присъствието на масивната сграда досущ като огромно праисторическо чудовище, живо, но заспало.
Те направиха обиколката си без проблем и се озоваха пред — поне така им се стори — главния вход на клиниката. Над него имаше масивен портик, поддържан от богато украсени колони. Явно да предпазва пристигащите посетители от слънцето или дъжда. Ричър огледа крепежните елементи между двете най-близки секции на оградата. Всички останали бяха захванати с две планки във формата на пеперуда, през тялото на която минаваше болт, пристегнат с гайка. Тук обаче имаше само една планка. Освен това гайката липсваше. Болтът просто бе пъхнат в дупката. Нищо не го придържаше на място. Ричър насочи вниманието си към бетонната основа, която поддържаше металните стълбове на оградата. Повърхността на бетона на едно място бе издраскана. Нещо бе издълбало полукръг в грубата горна част. Ричър извади болта. Планката се раздвижи. Той повдигна стълба. Побутна го и той поддаде. Планките на съседните секции от оградата влязоха в ролята на панти. Които не проскърцаха. Явно някой ги бе смазвал наскоро.
Ричър се промъкна през отвора в оградата и се запъти право към главния вход. Смит и Нилсън го последваха. Минаха през огромна двойна врата, изработена от тъмна дървесина, обкована с черни метални гвоздеи и разделена на панели, покрити с изящна дърворезба. Изработката свидетелстваше за изключително майсторство. Това бе несъмнено, макар сега повърхността да беше напукана и неравна. Резултат от годините, в които е била изложена на влажен въздух и човешко равнодушие, предположи Ричър.
Нилсън впери поглед в катинара, който заключваше двете половини на вратата. Беше доста масивен. Видът му излъчваше сила и мощ и обезкуражаваше евентуални скитници, решили да си опитат късмета и да го отключат. Но катинарът бе стар. Покрит с ръжда. Явно не беше отключван с години. Нилсън поклати глава и се обърна да си тръгне. Ричър го хвана за ръката и го спря.
— Какво правиш? — прошепна Нилсън. — Губим си времето. Този катинар е толкова солиден! Никога няма да го отворим!
— Не ни трябва да го отваряме — отвърна Ричър. — Тук се влиза и излиза по съвсем друг начин. Помисли само. Не можеш да отвориш катинара отвътре.