Ричър приклекна и огледа най-долните панели на вратата. Тези, които се намираха най-близо до земята, бяха в най-лошо състояние. Той предположи, че това се дължи на дъжда, и насочи вниманието си към следващата редица. Натисна един от панелите. Оказа се здраво захванат. Натисна следващия със същия резултат. Третият обаче поддаде малко. Ричър натисна противоположния му край и панелът отскочи рязко назад, явно под действието на скрита пружина. Образува се отвор с размери петнайсет на двайсет сантиметра. Ричър пъхна ръката си през него. Опипа отзад. Повърхността бе неравна и груба. Още дърворезба, предположи Ричър. И тогава пръстите му докоснаха нещо гладко, право и тясно. Малка планка или резе. Той започна да бута, натиска, дърпа, върти… Накрая резето се освободи. Ричър го пусна, измъкна ръката си и натисна следващия панел. Този път се отвори цяла секция от вратата. Девет панела висока и девет панела широка. Като миниатюрна врата във вратата.
Ричър се промъкна през отвора с огромни усилия. Изправи се и направи крачка встрани, като плъзна внимателно крака по пода и протегна ръце напред в непрогледния мрак. Смит го последва първа. След нея се провря и Нилсън. Тримата застинаха неподвижно в очакване очите им да свикнат с тъмнината. След няколко минути започнаха да различават отделни детайли от обстановката. Подът бе покрит с черно-бели плочки, скрити под дебел слой прах. Корнизите на тавана бяха покрити с мръсотия и паяжини. От стените висяха парчета мазилка. Отпред в далечината се виждаха смътните очертания на някакви мебели. Може би рецепция или регистратура.
— Затворете очи за секунда — каза Смит.
Ричър чу шумолене, последвано от тихо щракване. Той отвори едното си око и видя, че Смит държи фенерче. Тя бе събрала светлината му в тесен лъч, с чиято помощ се опитваше да огледа помещението. От центъра на тавана висеше масивен полилей. Отляво и отдясно имаше двойни врати. Пред тях имаше стъклена стена, покрита с дебел слой мръсотия. Мястото приличаше на фоайето на аристократичен хотел от отминала епоха. Ричър с лекота можеше да си представи цял куп униформени пикола, които мъкнат луксозни куфари и чанти, или елегантно облечени гости, които сноват между ресторанта, балната зала и безупречно поддържаната градина отвън. Но и съзнаваше, че реалността е била много, много по-различна. Гостите на това място са били принудени да живеят тук. А това определено бе едно от най-лошите места за живот в страната, ако спомените на Смит отговаряха на истината.
Тя насочи лъча на фенерчето към пода. Върху прахоляка ясно се откроиха множество следи от стъпки, които отиваха към вътрешността на сградата или се връщаха към фоайето. Тя тръгна по тях.
— Спри! — извика Ричър.
Прекалено късно. Той бе забелязал тънка сянка над пътеката от стъпки. Малък участък, в който никой не бе навлизал. Това означаваше само едно. Отгоре минаваше тел или връвчица, свързана с някаква сигнализация. Лъчът на фенерчето потвърди догадката му. Беше безцветна рибарска корда, тънка като косъм, която минаваше през цялата ширина на помещението. И Смит я бе закачила с десния си крак. Помещението изведнъж се изпълни със светлина, появила се някъде високо над тях. Светлината не бе неприятно ярка като в сцена от филм. Не бе в състояние да ги заслепи. Както не бе в състояние да заслепи и мъжа, появил се от вратата вдясно. Той бе висок малко над метър и осемдесет, но изглеждаше леко прегърбен. Имаше дълга прошарена коса, започнала вече да оредява, която се спускаше свободно от двете страни на лицето. Кожата му бе бледа. Краката му бяха боси. Мъжът беше облечен с джинси с огромно дъно и ярка карирана риза с широка яка. В ръцете си държеше ловна пушка. Стара. Вариант на „Уинчестър 197“. Окопната метла, както я наричали някога пехотинците през Първата световна. Мъжът се целеше в Смит, но Ричър и Нилсън стояха толкова близо до нея, че щяха да станат на решето, ако този човек натиснеше спусъка.
16
— Спрете! — извика мъжът с пушката. — Кои сте вие? Защо нахлувате в дома ми?
Ричър направи крачка вдясно. Целта му бе да застане на известно разстояние от Смит и Нилсън. Той вдигна ръце, без да откъсва поглед от показалеца върху спусъка.
— Търсим Спенсър Флеминг — каза Ричър. — Вие ли сте?
— Не мърдай! Какво искаш!
— Ти ли си Флеминг?
— Кой пита?
— Казвам се Джак Ричър.
— От полицията ли си? ФБР? ЦРУ? Откъде си?
— От американската армия.
— Наистина ли?
— Наистина. Служебната ми карта е в джоба — каза Ричър и посегна с дясната си ръка.