— Не! Не мърдай. Какво прави армията тук? Нямате право да действате на територията на страната.
— Тук сме, за да ти помогнем. Ако ти си Спенсър Флеминг.
Мъжът не отговори.
— Хайде де! — подкани го Ричър. — Какво ще ти стане, ако ни кажеш името си? Ти държиш пушката. Ти ли си Флеминг?
Мъжът кимна едва забележимо.
— Може би.
— В такъв случай животът ти е в опасност. Някой иска да те убие, а ние искаме да му попречим.
— Да ме убие? Невъзможно. Ще трябва първо да ме намери. Никой не знае, че живея тук.
— Ние знаем.
— Да — отвърна Флеминг и повдигна леко цевта, — така е. И как разбрахте?
— Един твой приятел ни каза. Максим Сарбоцки.
Флеминг замълча за момент, след което попита:
— Кой?
— Максим Сарбоцки. Той ни каза, че си журналист.
— А! Този ли? Дребен, хилав… Албанец. Напомни ми на коя ръка има татуировка.
— Сарбоцки е руснак. Не видяхме ръцете му. И не е дребен и хилав. Огромен е като борец.
— Той се представя с някакво френско име, нали? Как беше…
— Името му е английско. Или поне така се предполага. Принц Сарб. Но едва ли някой го приема сериозно.
— Добре — каза Флеминг. — Продължавай. Защо някой ще иска да ме убие? И защо те е грижа?
— Заради проект „Тифон“.
— Какво знаеш за него?
— Не достатъчно. Затова ме е грижа. Затова ние сме тук. Искаме да ни разкажеш за него. Това ще ни помогне да спрем човека, който те преследва. Но ако не искаш помощта ни, няма проблем. Ще си тръгнем. Няма да ти досаждаме повече. Ще чакаме името ти да се появи в колонките с некролози по вестниците.
Флеминг не отговори.
Ричър свали ръце и се обърна.
— Добре. Тръгваме си. Но да знаеш, че човекът, за когото говорим, вече е убил петима души.
— Случайни жертви? — попита Флеминг.
— Напротив. Всичките са учени, работили по проекта.
— Защо трябва да се тревожа? Аз не съм учен. Не съм работил по проекта.
— Убиецът събира информация за „Тифон“. Единственият оцелял учен е изчезнал безследно. Ти си другият, който знае нещо. Хайде помисли малко.
Флеминг отстъпи крачка назад.
— Няма да напусна това място. Няма да избягам. Няма да се скрия.
— Помогни ни и няма да ти се наложи да го правиш.
— Как мога да бъда сигурен, че това не е капан?
— Как може да е капан?
— Живея тук от двайсет и две години. Знаеш ли защо?
— Защото имаш ексцентричен вкус към обзавеждането ли?
— Причината е онова, което написах за проект Сто деветдесет и две през шейсет и девета и седемдесета година. Тогава бях репортер, и то много добър. Статията беше истински динамит. Най-добрата, която някога съм писал. Всичко беше готово, щяха да я отпечатат след два дни. Щеше да се появи в неделния брой за по-голям ефект. Прибирах се у дома щастлив, главата ми беше пълна с фантазии за награди като „Пулицър“ или премиери на книги. И тогава видях един микробус пред дома си. Син форд. Тогава не ми направи особено впечатление, но сега… никога няма да го забравя. Никога няма да забравя и как миришеше качулката, която нахлузиха върху главата ми. Светът потъна в мрак. Имах чувството, че този мрак продължава цели седмици. После се оказа, че са ме държали в плен три дни. Отначало в товарното отделение на микробуса, после в малко, тясно помещение. Нямам представа къде. Беше студено. Подът и стените бяха от гол бетон. Нямаше легло, нямаше стол, нямаше тоалетна. Нямаше храна, а вода ми даваха колкото да не умра от жажда. Накрая запалиха осветлението. Очите ме заболяха. Влезе някакъв човек. Той стоеше прав, а аз лежах на пода. Не можех да помръдна. Той ми предложи избор. Да му дам всички мои бележки, чернови, снимки и прочее и никога да споменавам проект Сто деветдесет и две. Или да прекарам живота си в стая като тази. В студ, мрак и глад. И самота.
— Сарбоцки ли ти помогна със статията?
— Той беше източникът. Въобразявал си е, предполагам, че ме използва. Аз пък си въобразявах, че използвам него. Истината? Предполагам, че по малко и от двете. Но никога не съм публикувал и една дума, която да не отговаря на истината. Проверявах по три пъти всяка подробност. Не бях съветски шпионин. Не бях предател…
— И така, дал си на онзи каквото е искал, а после си дошъл тук?
— Разбира се, че му дадох каквото искаше. И не дойдох веднага тук. Опитах се да се върна на работа. Но не се получи. Онзи човек ме предупреди, че ще ме наблюдава. Започна ли да създавам проблеми, започна ли да си пъхам носа където не трябва, привлека ли вниманието му по какъвто и да било начин, ще пострадам. Той заяви, че ще пази онази стая за мен. Дори заяви, че вече били окачили на вратата табелка с името ми. Честно казано, историята ми се отрази много зле. Не бях в състояние да напиша каквото и да било, без да се замисля как ще бъде възприето. Не можех да вървя по улицата, без сърцето ми да подскочи всеки път, когато видя микробус. Реших, че е най-добре да изчезна.