— Сарбоцки заяви, че споменеш ли пожара, всичко е наред. Е, какво ви интересува?
Ричър пристъпи напред и каза:
— Вярно ли е, че успоредно с проект Сто деветдесет и две е съществувала друга, тайна програма? Целта й била разработването на нападателни биологични оръжия. Проект „Тифон“?
— Да. Абсолютно. Макар че името е измислено от КГБ. Това не е официалното название на проекта.
— Откъде знаеш за него?
— Направих съответните проучвания. Не забравяй, че бях журналист, и то добър. Положих доста усилия и тук, и в Индия. Успях да сглобя фактите. Проследих химикалите, които сме изпращали там. Оборудването, което е използвано. Защитното облекло, поръчано за учените. Предпазните мерки, които са взети. Говорих с техници, чистачи… научих по нещичко от всеки. Но най-вече от телата.
— Имало е жертви?
Флеминг кимна.
— Опасявам се, че да.
— В хода на някой експеримент ли?
— Не. Било е злополука. Изтичане. Една нощ през декември шейсет и девета.
— Злополука? — попита Ричър. — Сигурен ли си? Защото чуя ли, че става въпрос за злополука, и знам ли, че ЦРУ е намесено, мигом се изпълвам с подозрения. Не се засягай, Нилсън.
— Напротив. И аз си мисля същото — отвърна Нилсън.
Флеминг замълча, след което добави:
— Чакайте малко… Не го обяснявам както трябва. Злополуката, довела до смъртта на голям брой хора, е била саботаж. Сто процента! Няма никакво съмнение! Саботажът бил насочен срещу „Мейсън Кемикал“, частна компания, използвана като прикритие за тайната операция. Авторът на саботажа е недоволен служител. Морган Сансон. Той нямал представа за съществуването на проект Сто деветдесет и две, да не говорим за паралелния проект за производство на нападателни оръжия.
— Каква е неговата история?
— Много тъжна, в интерес на истината. Бил недоволен от компанията. Претенциите му били свързани с… ами с каквото се сетите. Ниска заплата. Лоши условия на труд. Недостатъчно почивни дни. Липса на възможности за кариера. Никой от шефовете не желаел да го изслуша. Нямало и профсъюз, така че Сансон не можел да постигне нищо. Тогава му хрумнала гениалната идея да повреди част от оборудването. Което щяло да струва пари на компанията и да привлече вниманието на шефовете. Една нощ той спрял подаването на вода към охладителната система. Сансон решил, че това е нещо съвсем дребно. Но действията му се оказали критично важни за проект Сто деветдесет и две и „Тифон“, макар да не е знаел за тях и да не е бил в състояние да го предвиди по никакъв начин. В инструкциите не се споменавала и дума за тези неща. И така, повишаването на температурата довело до рязък скок на налягането в определен резервоар, последвал взрив и изтекъл газ. Много хора загинали. Цивилни. Местни. Грозна картинка. Бях там. Направих снимки.
— За какъв брой жертви говорим?
Флеминг вдигна пръст.
— Тук става много интересно.
Той отиде до един рафт и впери поглед в документите там. След секунда извади дебела папка, издуха прахта от нея, прелисти я, откри нужната му статия и я подаде на Ричър. Смит и Нилсън застанаха от двете му страни и тримата прочетоха материала заедно. Беше от „Ню Йорк Таймс“. Датата беше 13 януари 1970 г. Пожълтялата хартия изглеждаше тънка и крехка в найлоновия джоб. В горната част на страницата се виждаше снимка на жена в лабораторна престилка. Косата й бе събрана отзад. Жената носеше очила. Изглеждаше млада, красива, сериозна и амбициозна. Текстът около снимката повтаряше част от думите на Флеминг. Вандализъм. Изтичане на газ. Експериментален дезинфектант, който щял да донесе огромни ползи на бедните страни, щом получи одобрението на регулаторните органи. Статията споменаваше седем жертви и подчертаваше, че броят им щял да бъде много по-голям, ако аварийният екип на компанията не реагирал навреме. Втора снимка показваше телата на жертвите сред морава с висока трева и цветя. Те бяха облечени в чисти дрехи в светли цветове. Лицата им изглеждаха спокойни. Умиротворени. Сякаш се бяха върнали от излет сред природата и бяха решили да подремнат под следобедното слънце.
Ричър изгледа първо Смит, после Нилсън. Не това бяха очаквали да прочетат или видят. Израженията им показваха, че и двамата са изненадани. Но не по приятен начин. Самият Ричър имаше чувството, че земята под краката му е помръднала съвсем леко. Да, нямаше спор, статията разказваше за трагедия. Но силата на труса бе съвсем слаба. Земетресението не бе достатъчно силно, че да се превърне в мотив за поредица от убийства. Ричър усети как теорията му започва да се разпада.
Флеминг взе папката и каза: