— Това се появи в „Таймс“. И няма нищо общо с написаното от мен.
Той взе друга папка от рафта и я подаде на Ричър.
— Моята статия е тук. Не забравяйте, че не би трябвало да разполагам с тези документи. Заклех се, че съм им предал всичко. Не бива да казвате на никого какво сте видели.
В папката нямаше вестникарски изрезки. Флеминг извади от нея най-обикновен лист хартия, изписан на пишеща машина с двойно междуредие. Текстът разказваше история, сходна в някои отношения със статията в „Таймс“. Отново ставаше въпрос за саботаж. Изтичане на газ. Цивилни жертви. В други отношения обаче текстът бе много, много различен. Той говореше за тайни научни изследвания, финансирани от правителството. За ролята на ЦРУ в тази история. За нервнопаралитични газове. За компания, изпаднала в паника, че тази история ще срине репутацията й. За операция по прикриване на истината. Но най-драматичното разминаване бе в броя на жертвите. Тази версия не говореше за седем жертви. Според нея живота си бяха изгубили хиляда и седем души.
— Обърнете страницата — каза Флеминг, когато видя по израженията им, че са дочели информацията до края. — Но само ако имате здрави стомаси.
В найлонов джоб имаше една фотография. Размерите й бяха двайсет на двайсет и пет сантиметра. Тя бе цветна и много по-качествена от публикуваната във вестника. На нея се виждаше друга морава. Без цветя. Без растения. Без следа от живот. Само камъни, прах и трупове. Снимката бе направена с широкоъгълен обектив, за да покаже цялата сцена. А тя бе изпълнена с трупове, застинали в неестествено разкривени пози, сякаш жертвите бяха измъчвани от конвулсии, свидетелстващи за неописуема агония.
— Обърнете пак — каза Флеминг.
Следваше още една фотография. Снимка отблизо на лицето на жертва. Очите й бяха затворени. Плътта й бе опъната здраво по скулите. Устата й бе застинала в нескончаем писък. Кожата й бе осеяна с лилави петна.
— И още веднъж.
В папката имаше още трийсет и четири снимки. Всичките на трупове. Някои сами, други — по двама или трима, с преплетени крайници. Всичките бяха изпитали нечовешка болка.
— Ужасно! — възкликна Смит. — Просто ужасно. Разбирам защо правителството прави всичко възможно, за да потули случая. Разбира се, това не оправдава стореното…
— Благодаря — каза Флеминг, взе папката и я върна на място.
— Искам да науча повече за саботьора — каза Ричър. — За този Сансон.
— Не мога да ти кажа кой знае какво. Учен. Недоволен в работата, но доволен у дома, ако се вярва на информацията. Женен. Съпругата му се казваше Алиша, доколкото помня. Четири деца. Роби, Рони, Ричи… Как се казваше четвъртото момче? Райън ли беше?
— Какво се случило с него след инцидента?
— Пресата го разпънала на кръст. Отначало никой не знаел каква роля е изиграл, но когато се разчуло за злополуката, бързо станало ясно какво е направил. Въпреки че обществото било убедено, че жертвите са само седем. Нямам представа дали причината е охулването, или просто Сансон е знаел истината за броя на пострадалите и не е бил в състояние да понесе подобно бреме, но две седмици по-късно той се върнал в Щатите малко преди Коледа и се самоубил.
— Чуя ли, че някой се е самоубил, след като в случая е замесено ЦРУ… — започна Ричър.
— Знам, знам, но честно казано, не открих връзка с Управлението. Проверих старателно, докато проучвах. Освен това не виждам никаква логика ЦРУ да убива Сансон. Те не биха саботирали собствения си проект. Може Сансон да е знаел истината за броя на жертвите, но аз също я знаех. Както и моята редакторка. А те не убиха нито мен, нито нея.
— Възможно ли е зад убийството на Сансон да стои КГБ?
— Абсурд! — обади се Смит. — КГБ се отнасяше лоялно към своите агенти. Ако някой от тях бе саботирал ключова американска оръжейна програма, щяха да го върнат в Москва, да му връчат медал, да го превърнат в герой. Може би дори щяха да му дадат по-голям апартамент с по-хубава гледка. Сансон пак можеше да се самоубие, но не и в Щатите, не и поради тази причина.
— Знаем ли самоличността на жертвите? — попита Ричър.
Флеминг поклати глава.
— Никога няма да разберем подробности. Мина прекалено много време. Всичко се случило на другия край на света. Компанията нямала никакъв интерес да събира и съхранява подобни сведения. Да не говорим за ЦРУ. Или за армията. Семействата на жертвите получили обезщетение, за да мълчат. От тях едва ли ще научим нещо.
— Ами свидетелите? Хиляда трупа не могат да се скрият лесно.
— Да се скрият? Разсъждаваш като човек от Запада. Говорим за страна, в която глад и други бедствия редовно отнемат милиони животи. Да не забравяме, че голяма част от населението вярва в кармата, в предопределението. Ако някой понечи да вдигне шум, винаги могат да му затворят устата с пари.