— Трябва ни още информация, преди да вземем решение. Да започнем със семейството на Морган Сансон. Той е имал съпруга. Четири деца. Що за човек е бил? Щастлив? Депресиран? Водел ли е дневник? Вярно ли е, че е имал проблеми с химическата компания?
— Добре — съгласи се Ричър. — Ще се заемеш ли с информацията за семейството? А междувременно трябва да говорим с Невил Притчард. Ако йерархичната структура в Индия е била същата като в Шри Ланка, която Флеминг ни показа, нищо чудно Притчард да е участвал не само в проект Сто деветдесет и две, но и в „Тифон“. Той може да ни каже кой е ръководел действията им тук, в Щатите.
— Май забравяш нещо — обади се Нилсън. — Притчард е изчезнал.
— Тогава ще го открием.
— Как?
— Трябва да видя дома му. Това ще ми помогне да преценя къде може да е отишъл.
— Не става. Целият квартал гъмжи от агенти, в случай че той се върне.
— Не е нужно лично да ходя там. И сателитни снимки ще ми свършат работа. ЦРУ разполага с такива, нали?
— Може би.
— Трябва да намериш поне една снимка на района.
— Ще се опитам — сви рамене Нилсън.
— Ще ми трябва и карта на Мериленд и съседните щати.
— Имам една в колата — каза Смит.
— Само си губим времето — оплака се Нилсън. — Дори да го открием, няма да проговори.
— О, разбира се, че ще проговори — отвърна Ричър. — Стига да го помолим вежливо.
Роберта и Вероника Сансон предположиха, че форд експлорър ще им свърши работа. Голям мощен всъдеход, популярен сред хора, които теглят каравани, превозват велосипеди или водят със себе си деца и кучета. Функционален автомобил, лишен от всякаква претенциозност. Затова сестрите откраднаха един старичък — поне двайсетинагодишен — форд от паркинга пред „Уолмарт“, на седем-осем километра извън града. После потеглиха на север, по едно време свиха на запад и след петдесет километра откриха входа на къмпинг „Уиспъринг Пайнс“.
Къмпингът се простираше на повече от четиристотин декара. Парцелът бе покрит предимно с гори, но имаше две езерца за риболов, скали за катерене и достатъчно планински пътеки за езда и разходка. В центъра имаше комплекс от няколко сгради, наречен „Оазис“. Там имаше офис. Магазин за храна, принадлежности и консумативи за каравани. Тоалетни и душове. На изток се намираха местата за каравани, които осигуряваха ток, вода и канализация. Роберта и Вероника не им обърнаха внимание. Защото се намираха прекалено близо до офисите, което означаваше, че привличат много хора. А сред тях можеше да има любопитни хора. Или паметливи хора. Затова сестрите потърсиха нещо по-отдалечено. А когато пътят пред тях се раздвояваше, те поемаха по по-тясното, по-невзрачното разклонение.
След като кръстосваха напред-назад в продължение на двайсет минути, Вероника забеляза бяло петно сред дърветата в далечината. Роберта измина още няколкостотин метра и отби от пътя. Двете слязоха от колата и продължиха пеша. Намалиха крачка, когато достигнаха пролуката между дърветата, през която бяха видели кемпера. Те пристъпиха бавно и предпазливо напред. Огледаха го добре. Това определено бе обещаващ кандидат. Кемпер. Бял със зелени и кафяви ивици. Остарели форми с остри ръбове. Прозорци отстрани и голяма издутина отпред, зад която се криеше нишата с леглото. Кемперът бе приклекнал ниско на ресорите си. А това означаваше, че е тежък. Резервоарите му бяха пълни с вода, както би могло да се очаква от Притчард.
Сестрите заобиколиха храсталаците и приближиха кемпера отпред. Те предполагаха, че Притчард — или някой друг, ако това не беше неговият кемпер — ще бъде отзад, в жилищния отсек, а не в кабината. Роберта пристъпи напред, Вероника я последва. Те се приближиха, като се приведоха ниско, пристъпваха внимателно и гледаха да не настъпят някоя суха клонка. Когато до кемпера останаха десет метра, сестрите се разделиха, като Роберта тръгна вляво, а Вероника — вдясно. Оставаха още пет метра. Тогава Роберта се изправи рязко и хукна право напред.
— Не, не, не! — извика тя. — Да не си посмял!
Роберта бе забелязала маркуч като онзи, който бяха открили в гаража на Притчард в двора на съседите. Само че този маркуч не бе свързан с чешма или кран. Той бе свързан с ауспуха на кемпера. Маркучът провисваше по земята и изчезваше в дупка в пода близо до вратата.
Вероника настигна сестра си. Двигателят на кемпера не работеше. Роберта постави длан върху капака, поклати глава и каза:
— Студено.
Вероника свали пуловера си и го обви около главата си. Хвана дръжката на бравата и натисна надолу. Вратата се отвори. През нея излетя бледо облаче сиво-синя мъгла. Роберта се поколеба за миг и влезе вътре. Видя кухненски бокс с миниатюрна мивка, плот с един котлон и минихладилник. Срещу него бе монтирана леко разкривена маса с пейка. Тясна врата водеше към банята. Задната част на кемпера бе заета от диван, който се простираше по цялата му дължина. Невил Притчард лежеше на него. Очите му бяха отворени и неподвижни, отдавна изгубили фокуса си. Всичко вътре бе покрито с фин мазен слой. Включително кожата на Притчард, което му придаваше вид по-скоро на призрак, отколкото на човек.