— Чух за това, но не виждам връзка.
— Сигналът беше анонимен, подаден по телефона. От женски глас. Пише го в доклада по случая.
— Пак не…
— Сержант Хол е разбрала, че сандъкът липсва, един ден след като той е изпратен на грешен адрес. Осъзнала е, че можем да го проследим до нея, и е подала сигнала. А той е за сериозно престъпление. Кражба на оръжие. Следователите са реагирали незабавно, точно както е очаквала Хол. Отворили са всички сандъци. Преброили са оръжията. Затворили са сандъците. Не са установили престъпление. В такъв случай, ако се разбере, че частите са подменени, Хол ще може да се измъкне. Тя разчита следователите да направят същия извод като теб. Че подмяната е извършена някъде в Залива.
— Не. Познавам Лиса Хол. Тя не би направила нищо подобно.
— Предлагам сами да се уверим. Къде е тя?
— Нямам представа, сър.
— Тогава разбери.
— Да, сър. — Сержантът затътри крака към телефона на стената. Подметките му вдигнаха облачета прах. Той набра бавно съответния номер, проведе кратък разговор и когато приключи, заяви: — Днес не е на служба, сър.
— Добре — отвърна Ричър. — А къде е разквартирувана?
Вероника Сансон очакваше сестра си Роберта на четвъртия етаж на обществения паркинг. Беше застанала до синия микробус, който двете бяха откраднали от паркинга на летище „О'Хеър“ преди два дни. Роберта кимна за поздрав и отвори задната врата. Едната остана на пост, другата се преоблече отзад, след което размениха местата си. Сестрите свалиха болничните дрехи, облякоха джинси, блузи, якета и обуха маратонки. Все обикновени, тъмни дрехи. Когато приключиха, двете се прегърнаха, измъкнаха по един платнен сак от тесния багажник на микробуса, изтриха отпечатъците си от всички повърхности, които бяха докосвали, и напуснаха паркинга през различни изходи. Роберта тръгна на запад. Тя си проправи път през морето от туристи и минувачи, мина покрай множество магазини, кафенета и офиси и накрая се озова в „Кларк/Лейк“, сложен транспортен възел, който съчетаваше метростанция и жп гара. Вероника тръгна на юг и продължи до станция „Рузвелт“, където Оранжевата линия на метрото излизаше от тунела и продължаваше като надземна железница.
Ричър хареса оръжейника от „Рок Айланд“. Той прецени, че сержантът е сравнително умен и съобразителен. Вероятно трудният живот му бе помогнал да развие тези качества. Сержантът бе предвидил, че ще има неприятности, ако се разчуе, че Хол е под подозрение. Но Ричър бе достатъчно предпазлив. Той бе научил — при това отдавна — че надценяването на противника може да бъде опасно. Че лоялността към военнослужещ от твоята част може да бъде по-силна от субординацията към непознат офицер. Особено когато този офицер е военен полицай. Затова Ричър се погрижи сержантът да разбере съвсем ясно и недвусмислено последиците от евентуалното телефонно обаждане, което може би се изкушаваше да направи. Не искаше сержантът да изпитва и капка колебание. Накрая Ричър взе служебен автомобил от базата и потегли към дома на Хол.
Тя живееше в последната група къщи, разположени покрай брега на реката, на шест-седем километра източно от главния вход на военната база. Домът й изглеждаше малък и подреден. Функционалността е основната му черта, помисли си Ричър. Никакви декорации. Никакви цветни лехи или фигури в двора. Той почука на вратата, но никой не му отвори. Погледна през прозорците, но не видя никого. Само непретенциозни мебели, подредени така, сякаш някой се бе опитал да възпроизведе снимка от евтин каталог. Стаите изглеждаха безлични. Никакви фотографии. Никакви дреболии, които хората използват, за да внесат личен почерк в обзавеждането. Ричър добре разбираше този подход. Самият той бе прекарал четири години в „Уест Пойнт“, след което се бе местил от една военна база в друга. Шест месеца тук. Шест месеца там. Различни страни. Различни континенти. И никога не се бе задържал на някое място достатъчно дълго, че да го нарече свой дом. Отначало като дете, тъй като баща му служеше като офицер в морската пехота. А после като възрастен, когато самият той стана военен. Може би Хол бе преминала през същото. Може би тя очакваше да замине за следващото си местоназначение и не искаше да влага излишни усилия в място, което скоро щеше да напусне. А може би имаше друга причина да бъде в готовност да зареже бързо дома си.
Ричър се върна в колата и зачака. Той не се притесняваше, че може да му се наложи да чака дълго. Беше търпелив човек. Нямаше друга работа. Освен това беше свикнал да пребивава в две състояния на съществуване. Мигновено, експлозивно действие. И почти летаргичен покой. Проблеми му създаваха именно междинните състояния като например присъствието на безсмислени заседания, които поглъщаха толкова голяма част от армейското ежедневие.