— Как са актьорските ти умения? — попита Ричър.
— Нищо особено — отвърна Смит. — Защо?
— Време е да ги усъвършенстваш. Трябва да се престорим на пълни глупаци. Да следваме правилата буква по буква. Да убедим убиеца на Нилсън, че тайната му е погребана с него.
— Имаш предвид Стаморан.
— Така изглежда. Ето какво ще направим. Не сме виждали Нилсън вечерта. Не е идвал в бара. Вечеряли сме, върнали сме се в хотела, забелязали сме, че някой е влизал в стаите ни, почукали сме на вратата му и сме се притеснили, когато Нилсън не ни е отворил. Притеснили сме се заради слабостта му към чашката. Взели сме ключа от рецепцията, влезли сме в стаята и сме открили тялото му. Това е. Съгласна ли си?
— Предполагам, че да. Ами барът? Сервитьорката ни видя заедно.
— Ще говоря с нея. Ще й припомня приказката за кокошката, която снася златни яйца. Убеден съм, че ще ме разбере правилно.
— Трябва ли да се обадим в полицията?
— Не. Ще звъннем на Бейглин. Той ще се оправи с полицията. С ЦРУ. Със Стаморан. С когото се сетиш. Но първо трябва да прегледаме списъка с телефонните разговори на Нилсън.
— Как?
— На рецепцията би трябвало да знаят къде е звънял, за да му връчат сметката на тръгване.
— Какво значение има това?
— Няма. Но трябва да открием Франк и да го предупредим. И да видим с кого още е разговарял Нилсън. Явно е разровил гнездо на оси. Изтървал е някоя дума пред когото не трябва. Някой се е разтревожил. Човек не стига до върха, проявявайки излишно доверие към околните. Стаморан разполага с хора навсякъде. Те играят ролята на сигнална система, на защитен механизъм. Но ние нямаме представа колко са или къде са.
Кристофър Бейглин пристигна половин час след като Ричър разговаря с него по телефона. Той оцени ситуацията на място, след което позвъни на началника на Вашингтонското полицейско управление. Двайсет минути по-късно пристигнаха двама разследващи, следвани по петите от екип криминалисти. Скоро рамката на вратата и самият коридор бяха преградени с жълто-черни полицейски ленти. Младо униформено ченге с клипборд в ръка записваше всички влизащи и излизащи. Полицаите бяха маркирали коридори, през които да влизат и излизат гостите на хотела. Фотографите правеха снимки. Криминалисти в специални облекла и с калцуни ръсеха прах или пръскаха със спрей. По едно време се появиха двама мъже в черни костюми. Те надзърнаха навсякъде, без да си направят труда да се представят на някого. И не бе необходимо. Агентите на ЦРУ лесно се познаваха още в мига, в който ги зърнеше човек. Накрая двама парамедици изнесоха тялото на Нилсън и полицаите решиха, че е време да вземат показанията на Ричър и Смит.
Двамата бяха въведени в отделни стаи, които не приличаха на обичайните помещения за разпит. В тях нямаше паникбутони или еднопосочни огледала, но ченгетата се постараха да приложат целия си репертоар. Не пропуснаха нито един трик. Заявиха, че сега е моментът да изпреварят повдигането на обвинения. Че имало свидетели. Че щели да сключат сделка само с единия, а другият вече се колебаел и всеки момент щял да направи самопризнания. Всичко бе напразно. През цялото време в ъгъла на стаята стоеше човек на ЦРУ, облягаше се на стената и не казваше нито дума.
Когато напрежението утихна и повечето полицейски служители си тръгнаха, Бейглин привика Ричър и Смит настрани и попита:
— Добре ли сте? Преживяването едва ли може да се нарече приятно.
— Да, има доста по-забавни начини за прекарване на вечерта.
— Стаите ви са били претърсени от същия човек, така ли? — попита Бейглин.
— Стаите ни наистина са били претърсвани. Предполагаме, че е бил същият човек. Не разполагаме с доказателства, но всичко друго би било прекалено голямо съвпадение.
— Сигурен съм, че разследващите са ви задали този въпрос, но все пак… Сещате ли се за причина някой да желае смъртта на Нилсън? Или на тримата?
— Не — поклати глава Ричър. — Според мен нападението срещу него няма общо с работата на екипа. Знаем, че двете жени са извършили поредица от убийства, имаме представа за причината, но това е всичко. Не разполагаме нито с тяхната самоличност, нито с описание или дори с някакви веществени доказателства. Очевидно е, че те са добре обучени, затова предполагам, че усетят ли примката да се затяга, ще изчезнат от полезрението ни. Спокойно биха могли да ни сервират кафе всяка сутрин в кварталното кафене и никога да не разберем. Няма смисъл да ни убиват. Би било грешен ход от тактическа гледна точка. Много нетипично за тях.