— Извинявай. Какво има?
— Покажи на Уолш номерата от хотела — каза Ричър.
Смит връчи на Уолш страницата, която рецепционистката от хотела бе разпечатала, след като бе видяла значката й.
Уолш огледа списъка за минута, след което каза:
— Добре… Един номер се появява няколко пъти. Този с четирите нули накрая. Това е централа. Лангли? А онези, които се различават само по последните четири цифри? Вътрешни номера с директно избиране. Те също би трябвало да принадлежат на Лангли. Няколко външни номера. Не знам. Приятели може би? С изключение на този. 1-800-266-9328. Нилсън е звънял два пъти. — Уолш се ухили и поклати глава. — Явно е бил превъзбуден.
— Нищо не разбирам — призна Смит. — Какво значение има?
— Предполагам, че ако заместим числата със съответните букви… — започна Уолш.
Ричър направи това наум.
— 1-800-BOOZE 2 U. Доставка на алкохол по домовете. Магазините за алкохол по Източното крайбрежие искрено ще оплакват Нилсън.
— В какъв свят живеем само! — възкликна Смит. — Добре. Трябва да се съсредоточим върху номерата в Лангли. Но как ще определим кои са важни и кои не? Освен това каква полза от номера на централата, ако не знаем с кого се е свързал?
— Щеше да е добре да знаем дали е получил обратно обаждане от някой от тези номера. Това би предполагало двупосочна комуникация, а не кратък разговор или оставяне на съобщение на телефонния секретар. Подобна информация не можем да получим от хотела. Обажданията от стаите минават през автоматична централа. Какво пък, ФБР е в състояние да помогне в това отношение.
Смит взе отново телефона и проведе нов разговор. Когато затвори, каза:
— Колегите работят по въпроса, но ще отнеме време. Какво друго можем да направим, докато чакаме? Да провокираме паника? Да ги накараме да изпратят нов убиец? Стига да нямаш нищо против, Ричър.
— Колкото по-скоро, толкова по-добре — отвърна Ричър. — Да го изпращат още сега.
— Мисля, че можем да направим нещо — обади се колебливо Уолш. — Шансовете са малки, но не пречи да опитаме. Някой знае ли дали Нилсън беше от хората, които веднага трият съобщенията, щом ги прочетат?
Роберта и Вероника Сансон решиха този път да не крадат кола. Те знаеха, че рано или късно всички правоохранителни агенции в страната ще ги обявят за издирване, затова предпочетоха да вземат автомобил под наем. Сестрите прецениха, че най-подходящ за целта е шевролет събърбън. Подобен модел щеше да се впише във всяка среда, в която двете предполагаха, че ще им се наложи да действат. Отне им известно време, докато открият агенция за автомобили под наем, където да приемат плащане в брой.
Инвестицията им се отплати само след десет минути. Точно толкова време им бе необходимо, за да видят как Сюзан Каслуга излиза от дома, в който живееше със съпруга си. Тя се бе настанила на задната седалка на черен линкълн таун кар. Луксозната лимузина се показа от портата на имението и се вля в бавния утринен трафик. Сюзан четеше „Уолстрийт Джърнъл“. Зад волана седеше шофьор, а в колата имаше още двама души. Мъже в евтини костюми, със слушалки в ушите и тънки кабели, които се скриваха под яките на ризите им. Охранители. Ако се съдеше по вида им, от частна агенция. Идеално, поне от гледна точка на сестрите.
Роберта включи на скорост и потегли. Тя спазваше дистанция от четири автомобила зад линкълна, променяйки интервала в случаите, когато трафикът се ускоряваше или забавяше. Понякога изоставаше на три коли, понякога на пет. На два пъти, когато излизаха на дълги прави участъци, Роберта дори минаваше отпред, след което оставяше линкълнът да я изпревари, преди да стигнат някое отклонение. Тя поддържаше това темпо в продължение на двайсет минути. Накрая линкълнът зави вдясно и се насочи към рампа, която водеше надолу към подземен гараж, разположен под офис център. Самата сграда бе двайсететажна, с фасада от огледални сини стъклени панели върху стоманена рамка, правоъгълни форми и строги симетрични линии. Централата на „АмериКем Инкорпорейтид“. Компанията, която Сюзан бе създала след завръщането си от Индия.
Роберта продължи напред, след което направи два бързи леви завоя. Никой не ги следеше. Не че тя очакваше да види опашка, но винаги вземаше предпазни мерки. Сестрите се озоваха на тиха спокойна улица, затова Роберта спря и се обърна към Вероника.
— Какво мислиш? — попита тя.
— В идеалния случай би трябвало да я наблюдаваме в продължение на една седмица. Най-малко! — отвърна Вероника. — Но те вече знаят за нас. Освен това не останаха повече учени. Противниците ни ще започнат да подреждат пъзела. Затова предпочитам да действаме сега, вместо да изпилваме нещата до последния детайл, но да се забавим. Да проверим графика й. Ако утре отново бъде в офиса, а ние открием това, което ни трябва днес следобед, предлагам да действаме утре сутрин.