Роберта включи на скорост и отвърна:
— Съгласна.
Кабинетът на Нилсън се оказа заключен. Смит извади от чантата си кожен несесер и измъкна от него два тънки метални шперца. Тя пъхна по-плоския в долната част на ключалката, а по-острия — в горната, и започна да ги движи напред-назад. Трийсет секунди по-късно вратата се отвори. Уолш влезе пръв. Ричър го последва и отново изпита познатото усещане за чуждо присъствие, което го връхлиташе винаги, когато се озовеше в стаята на мъртвец. Смит затвори вратата след тях. Уолш отиде до бюрото на Нилсън и натисна бутона на телефонния секретар. Отвори се малко пластмасово капаче. Под него нямаше нищо. Уолш насочи вниманието си към факс апарата. Нямаше и следа от получени факсове.
— Изглежда, че Управлението ни е изпреварило. По дяволите! Всъщност има нещо.
Уолш натисна няколко цифри на клавиатурата на факса. Механизмът вътре забръмча и секунди по-късно се появи лист хартия. Уолш го вдигна така, че и останалите да го видят. Върху листа бяха изписани дати, телефонни номера, часовете и продължителността на изпращане или получаване.
— Това показва всички факсове, които са минали през този апарат — каза Уолш и се обърна към Смит: — Може ли да получа листа с телефонните обаждания? — Той погледна нещо и кимна. — Да… Вижте! Един и същ номер се появява и в двата списъка.
— С какво ни помага това? — попита Ричър. — Убийците обикновено не изпращат плановете си по факс.
— Не съм убеден, че Нилсън е изпратил факс — отвърна Уолш. — Вижте! Продължителност: една секунда. Получени страници: нула.
— Какво е направил в такъв случай?
— Номерата на телефона и факса в моя офис са последователни, различават се само с една цифра. А вашите?
— Моите също — каза Смит.
Ричър кимна.
— Предполагам, че същото се отнася и за офиса на Нилсън — продължи Уолш. — Мисля си, че някой е набрал този факс погрешка, след което веднага е затворил.
— Защо ще го прави? — попита Ричър.
— Ако Нилсън е оставил съобщение, може да е продиктувал грешен номер. Или човекът, който го е търсил, може да е сбъркал.
Смит взе двата листа и ги прегледа.
— Времето съвпада. Нилсън е позвънил на този номер от хотела веднага след срещата ни със Сарбоцки. Тогава той изпи доста водка, помните ли? В подобно състояние човек лесно може да сбърка някоя цифра. Та Нилсън едва се държеше на краката си. А после някой е върнал обаждането вечерта, докато бяхме в бара.
— Нилсън оставя съобщение с цел да провокира отсрещната страна. Получателят прави неуспешен опит да се свърже с него. Как постъпва след това? Изпада в паника? Шефът му изпраща някого да реши проблема?
А въпросният шеф е Стаморан, помисли си Смит, но не посмя да го каже на глас.
— Възможно е — съгласи се Ричър. — Заслужава си да проверим тази версия. Но защо смяташ, че обадилият се е набрал грешен номер? И веднага е затворил.
— Никога ли не си се свързвал с факс погрешка?
— Откъде да знам?
Уолш посочи телефона на Нилсън.
— Опитай. Набери твоя факс.
Ричър набра номера. В момента, в който се свърза, остър електронен писък прониза ухото му. Той тръшна слушалката и възкликна:
— Какво е това, по дяволите?
— Съжалявам, Ричър, но така работят факс машините. Сега разбираш ли защо онзи е затворил след секунда?
Смит се пресегна и вдигна слушалката. Тя набра някакъв номер и когато се свърза, продиктува същата поредица от термини и съкращения, които бе използвала по-рано, и поиска списък с всички обаждания от номера, от който бяха търсили Нилсън. Накрая Смит помоли да я свържат с друг отдел. Тя отново продиктува инструкции, свързани с въпросния номер, изчака няколко секунди, поклати и глава и затвори.
— Ще ми изпратят по факса списъка с обаждания. Номерът е регистриран на името на Джон Смит. Съвпадението с моята фамилия е напълно случайно.
21
Рецепцията в централата на „АмериКем“ се оказа разкошно място, изградено с най-скъпи материали и украсено с произведения на изкуството, с които всеки музей би се гордял. Това, разбира се, не й пречеше да изпълнява основната си функция, а именно да ограничава достъпа на външни лица до вътрешността на сградата. Единственото изключение бяха онези, които притежаваха пропуск, с който да минат през някой от металните турникети. С такива пропуски разполагаха служителите. С такива пропуски можеха да се сдобият и посетителите. Вероника Сансон не спадаше нито към едната, нито към другата категория. Затова тя направи първата си стъпка към осигуряването на достъп до сградата на „АмериКем“ в разположеното в съседство кафене на „Старбъкс“. Вероника се нареди на опашка и докато чакаше, извади от джоба си лента за пропуск, която бе купила преди години в магазинче за сувенири в Тел Авив. Лентата бе жълта, с отпечатани върху нея анимационни маймунки. Вероника я окачи на врата си и пъхна края й в джоба на сакото си, сякаш имаше служебна карта, която не желаеше да показва на всички. Когато дойде редът й, тя поръча четири лате „Венти“. Това бяха най-големите кафета, които „Старбъкс“ предлагаше. Вероника помоли за картонена табла, подреди чашите в ъглите й и постави в средата пакетчетата със захар и бъркалките.