Тя излезе от кафенето и мина през въртящите се врати на „АмериКем“. Държеше таблата пред себе си и пристъпваше внимателно, сякаш се опасяваше да не се спъне и да разлее кафетата. Влезе в най-близкия турникет. И… заседна в него. Тя не можеше да държи таблата само с една ръка. Следователно не можеше да постави картата. Зад гърба й прииждаха хора и я притискаха към турникета. Настана суматоха. Вероника се пробва да пренареди чашите и едва не изпусна таблата. А после се наведе достатъчно близо до сензора, за да активира турникета, без да разкопчава сакото. Три пакетчета захар се плъзнаха и паднаха на пода. Вероника се опита да намести по-удобно ръката си под таблата и една от чашите едва не се преобърна. Лицето й поруменя. Тя сякаш щеше да се разплаче всеки момент. И тогава до нея пристъпи мъж с побеляла коса и мустаци. Той се наведе и използва своя пропуск, за да отвори турникета. Вероника мина през него и се насочи към асансьорите.
— Много ви благодаря — каза тя, когато мъжът я настигна. — Имах чувството, че ще умра от притеснение. Това е едва вторият ми ден на работа. Следващия път няма да забравя да приготвя картата предварително. — Вероника продължи тихичко: — Ще бъдете ли така добър да натиснете бутона за нашия етаж? Не искам отново да изпадна в неловко положение. Отивам на етажа на госпожа Каслуга.
Сюзан Каслуга заемаше най-големия ъглов офис на двайсетия етаж. Една от привилегиите на големия шеф, помисли си Вероника. Друга привилегия най-вероятно бе помощта на най-квалифицираната секретарка, затова тя изхвърли кафетата в дамската тоалетна близо до асансьорите, забърза по коридора и влетя в приемната. Жената, седнала зад масивното старинно бюро, вдигна поглед разтревожено. Тя имаше посребрена коса, открито лице, изящни черти и пронизващи сини очи.
— Вас имаха предвид, нали? Вие ли умеете да правите сърдечен масаж?
Жената мигом скочи на крака.
— Някой е получил сърдечен пристъп?
— Да, на долния етаж. До асансьорите. Вече позвъниха на деветстотин и единайсет, но нали знаете колко време ще им трябва на парамедиците, за да пристигнат.
Вероника се престори, че тръгва след по-възрастната жена, но само я изчака да се скрие зад ъгъла и се върна в кабинета й. Веднага мина зад бюрото. Огромният монитор заемаше почти половината плот. Беше бежов, леко извит, с дебел сноп кабели, провиснали отзад. Имаше и телефон: голям, сложен, е всевъзможни копчета и лампички. Кожена подложка. Две тролчета, високи шест-седем сантиметра, с щръкнали във всички посоки флуоресцентни коси. Подарък от някое внуче, помисли си Вероника. Листа за писане, химикалка, визитник. Колко ли полезна информация можеха да й дадат имената и телефоните, записани вътре? Встрани лежеше луксозен бележник с кожена подвързия. Вероника го отвори. Отгърна на текущата седмица. Прегледа ангажиментите за следващия ден. Видя, че първата среща на Каслуга е в шест сутринта със Серж, подготовка за пресконференция, заседателна зала. Въпросната среща щеше да продължи чак до шест вечерта.
Извинявай, Серж, помисли си Вероника. Утре ще се окаже, че напразно си станал толкова рано.
Уолш напусна кабинета на Нилсън. Ричър и Смит го последваха. Смит използва шперцовете, за да заключи вратата, след което поведе останалите към собствения си офис. Тук обстановката не изглеждаше така призрачна, както в кабинета на мъртвия Нилсън, освен това можеха да се възползват от факса на Смит. А и така щяха да получат информацията за телефонните разговори, която тя бе поискала.
Ричър и Уолш излязоха за минута, за да донесат столове от своите офиси, след което тримата се разположиха в нещо като триъгълник и зачакаха. В центъра на вниманието им бе факс апаратът, който обаче мълчеше неумолимо. Смит направи два-три опита да подхване разговор. Уолш подхвърли няколко прогнози относно финансовото бъдеще на страната. Ричър не каза нито дума.