Четиресетина минути по-късно дисплеят на факса замига и след секунди от него излезе един-единствен лист хартия. Смит го грабна нетърпеливо, прегледа съдържанието му набързо и предаде листа на останалите.
— Това са обажданията, извършени от телефонния номер, е който се е свързал Нилсън — обяви тя. — Има само едно, след като някой е набрал факса на Нилсън. Разговорът е продължил минута. Да видим на кого се е обадил нашият Джон Смит.
Тя взе телефона и отново се свърза със своя колега от Бюрото. Изслуша го, помоли го да повтори информацията, благодари му и затвори. Не каза нито дума в продължение на няколко секунди, след което се обърна и погледна Ричър и Уолш.
— Знаете ли на кого се е обадил човекът, с когото е разговарял Нилсън? — попита тя. — На Чарлс Стаморан. На личен номер в дома му. Телефонът е регистриран на негово име.
Роберта отби шевролета встрани от пътя и сестра й скочи от колата. Тя влезе в най-близката телефонна кабина, набра бюро „Справки“ и така се сдоби с номера на централното противопожарно управление. Когато се свърза, Вероника се представи като студентка по журналистика от университета „Джонс Хопкинс“. Обясни, че пише статия, посветена на обществената инфраструктура в различните видове градска среда, и търси информация в района на кои пожарни екипи попадат определени сгради в центъра. Тя прочете списъка, който си бе съставила. Националната катедрала. Музеят „Дъмбъртън Оукс“. Библиотеката на Конгреса. Центърът „Кенеди“. И централата на „АмериКем“.
Пожарната служба, която я интересуваше, заемаше парцел е форма на триъгълник, разположен на пресечната точка на две улици, които образуваха буквата V. Мястото бе изключително подходящо. То позволяваше на противопожарните камиони и линейките да влизат от едната страна и да излизат от другата, без да им се налага да правят сложни маневри или обратни завои. Когато Роберта и Вероника пристигнаха, широките високи врати зееха отворени. Двете знаеха, че в Съединените щати подобни сгради се ползват със статута на обществени, което означаваше, че обикновено са отворени и предлагат свободен достъп на любопитните минувачи. И все пак това им се струваше странно.
Роберта паркира на улицата встрани от широкия плац пред пожарната. На партера имаше четири големи автомобила. Три пожарни камиона и една линейка. Пожарните камиони бяха с различни размери. Единият имаше огромна стълба, която минаваше по цялата му дължина. Вторият имаше водно оръдие, монтирано на покрива. Третият приличаше повече на обикновен камион, но боядисан в червено. Всичките бяха паркирани по местата, очертани на пода. Тук-там се виждаха ботуши, каски и друга екипировка. Три двойни врати водеха към вътрешната част на сградата. Роберта и Вероника предположиха, че там се намират офисите, кухнята и спалните помещения. А също и стаята, в която дежурните пожарникари очакват поредното повикване. Сестрите чуха силна глъчка и трескави коментари, съпровождащи някакво спортно събитие.
Вероника зае позиция, където лесно щеше да бъде забелязана, ако някой влезеше през вратите. Роберта забърза към предната част на камиона със стълбата. Тя отвори дясната врата на кабината и се качи в нея. Прокара пръсти по арматурното табло точно под редицата циферблати и копчета. И напипа края на водонепроницаемо пликче. То бе прикрепено на място с помощта на велкро. Роберта го измъкна, извади нож от джоба си и сряза пластмасовия цип, който затваряше плика. Извади документите, които бяха вътре, прегледа ги един по един и откри този, който й трябваше. Пое си дъх и се съсредоточи върху отпечатаната информация. Запомни я наизуст, прибра документите в плика и го върна на мястото му.
Роберта застана до вратите, а Вероника прекоси помещението. Насочи се към линейката, мина между нея и стената и изведнъж виковете се усилиха. Само за секунда. От дежурната стая бяха излезли двама души. Мъж и жена, облечени в зелено-черни униформи. Те забелязаха Роберта и се запътиха към нея.
— Мога ли да ви помогна? — попита жената.
Изражението й предполагаше нещо средно между вежливост и подозрителност.
Вероника погледна през рамо. Който и да бе влязъл, не можеше да я види, докато стоеше пред голямата дъска със съобщения и задачи.
— Вие парамедици ли сте? — попита Роберта.
Мъжът и жената кимнаха.
— Чудесно! Затова съм тук! Искам да ме вземете на работа! Да започна моето обучение. Дойдох да видя какви са изискванията. Сигурно ще трябва да попълня разни формуляри. Какъв е минималният образователен ценз? Колко високо е вдигната летвата?