Убиецът на Нилсън пристигна в девет. Той също бе подранил, но не достатъчно.
Ричър смяташе себе си за справедлив човек. Стараеше се да не прави прибързани изводи. И винаги да предоставя на своя противник възможност да се предаде. Или почти винаги. Тази вечер се нареди сред редките случаи, когато не го направи. Защото убиецът разкри своите намерения от самото начало. От първата минута. Това бе очевидно. Той бе дошъл подготвен. На главата си носеше челник, от онези фенерчета, които миньорите слагат на шлемовете си. Освен това бе донесъл алуминиева стълба и въже. Мъжът първо сплете примка от въжето, след което огледа руините. Избра една оцеляла арка между две колони. Точно на мястото, което фаровете на преминаващ автомобил непременно биха осветили. И шофьорът непременно би видял поразяваща сцена. Несъмнено това бе целта на убиеца. Канеше се да спечели битката, преди още тя да е започнала. Сега намота въжето на едното си рамо и постави стълбата на избраното място. Качи се почти до върха й и понечи да преметне въжето през арката. Докато убиецът гледаше нагоре, Ричър изскочи от сенките и тръгна напред, като внимаваше да не стъпи върху някое парче тухла или камък. Накрая се озова на половин метър от стълбата, наведе се, хвана я в основата и дръпна рязко. Убиецът полетя напред като колоездач над кормилото на своя велосипед. Стовари се тежко на земята. Фенерчето му падна и се приземи с крушката нагоре, в резултат на което хвърли призрачни сенки наоколо. Мъжът се претърколи, останал без въздух. Ричър направи една крачка и стъпи с единия си крак на врата му.
— Има само една причина, поради която не съм премазал ларинкса ти. Засега. Знаеш ли коя е тя?
Мъжът се опита да се измъкне. Ричър увеличи натиска и добави:
— Трябваш ми в състояние, в което да можеш да говориш. Искам да отговориш на въпросите ми. Готов ли си? Ето и първия. Ти ли уби Кент Нилсън снощи?
Мъжът прекрати опитите да се измъкне, но не отговори.
— Може да не ти счупя ларинкса, но пък имаш достатъчно други части на тялото…
Ричър стовари крак върху лявата ръка на убиеца, който започна да вие от болка. Ричър вдигна крака си от врата му.
— Разкажи ми за Нилсън.
— Изпратиха ме да го убия. Изпълних поръчката. Какво има за разказване?
— Кой те изпрати?
— Същият, който ме нае да очистя някакъв откачен учен. Не му знам името. Отскоро работя за него.
— Как получаваш инструкциите?
— По телефона.
— А парите?
— Плащат ми в брой. Оставят парите в тайник.
— Как се срещате?
— Никога не сме се срещали. Един приятел спомена, че познава някого, който има нужда от помощ. Аз пък си търсех работа.
— Спомена, че си убил някакъв откачен учен. Невил Притчард ли?
— Да. Май така се казваше. Не си правя труда да помня имената им.
— Двама за един ден?
— Не. Притчард беше преди пет дни.
— Сигурен ли си?
— Забравям имена, но помня дати.
— Как го откри?
— Казаха ми къде да го намеря.
— В дома му?
— Не, в един къмпинг. В неговия кемпер. Затова знаех, че трябва да взема маркуч.
Отделните парченца започнаха да се подреждат в главата на Ричър като сложен пъзел или образ от калейдоскоп. Ричър и Смит знаеха, че Чарлс Стаморан е замесен в смъртта на Нилсън, но предполагаха, че Невил Притчард е убит от двете жени. А сега този тип си признаваше, че е ликвидирал и двамата. По заповед на един и същ човек. Което означаваше, че Стаморан бе виновен не за едно, а за две убийства. Освен това Притчард бе ликвидиран няколко дни по-рано, отколкото Ричър и останалите бяха предполагали. Следователно Стаморан бе използвал останалите учени не като примамка, а като прикритие. С други думи, той се оказа по-пресметлив и по-жесток, отколкото бе допускал Ричър.
— Ще ти дам избор — каза той. — Можеш да повториш това, което ми каза, пред полицай. А можеш да умреш тук и сега.
Мъжът погледна счупената си лява ръка и я размърда, сякаш се опитваше да я намести и да прогони болката. Дясната му ръка обаче също помръдна. Тя се плъзна към кръста му. Към джоба. През сянката, хвърлена от падналото фенерче. Това бе причината Ричър да забележи случващото се със закъснение. И да вдигне твърде бавно крака си. Ръката на мъжа се появи отново. В нея той държеше нещо. Парче метал, кръгло, с остри шипове, щръкнали във всички посочи. Мъжът сгъна китка, очевидно се канеше да метне онова, което държеше в ръка. Мишената му бе достатъчно голяма. Бедрото на Ричър. Слабините. Стомахът. Дори вратът или лицето. Все места, на които има големи артерии или жизненоважни органи. Рана от подобно оръжие може да нанесе сериозни щети. Дори фатални. Затова Ричър стовари крака си отново върху мъжа. По-силно, отколкото възнамеряваше. В резултат на удара ръката на убиеца — заедно с острия като бръснач шурикен — полетя назад право към слабините му. Ричър не видя добре раната, сенките бяха прекалено тъмни. Но усети горчивина в устата си, привкус на метал в задната част на небцето си.