Мъжът вдигна поглед и изохка от болка.
— Май се досещаш какво можеш да направиш с твоя полицай?
Ричър се прибра в новия си хотел малко преди полунощ. Смит и Уолш го очакваха в бара. Ричър не искаше да разговарят в присъствието на непознати, затова предложи да се качат в апартамента му. Той си поръча чаша кафе, а Смит взе със себе си своята, в която имаше уиски. Ричър остана с впечатлението, че това не е първото й питие за вечерта. Уолш се задоволи с минерална вода.
Когато тримата се настаниха в дневната, Ричър им разказа какво се бе случило в порутената църква. И не скри раздразнението си. Беше се надявал да превърне подозренията си във факти, но крайният резултат бяха нови предположения, нови теории. Теории, които представяха Стаморан в още по-неблагоприятна светлина. Убийството на Нилсън можеше да бъде определено като реакция на страх, на паника дори спрямо непосредствена заплаха, но това на Притчард бе резултат от хладнокръвни, добре обмислени действия.
— Радвам се, че си добре — каза Смит и потрепери. — Въже с клуп? Канил се е да те обеси? Божичко!
— Това никога нямаше да се случи — отвърна Ричър.
— Но той е убил Притчард — обади се Уолш.
— Аз не съм Притчард — заяви Ричър.
— Е, поне този тип няма да може да убива никога повече — усмихна се вяло Смит.
— Той е обикновен изпълнител. Редник. Аз искам генерала. И започвам да губя търпение. Време е да разбуним кошера.
— Какво си намислил?
— Ще говоря със Стаморан. Ще му покажа списъка с телефонни обаждания. Ще го погледна в очите и ще видя как ще реагира.
— Не говориш сериозно! — възкликна Смит и се взря в Ричър. — Мамка му! Говориш сериозно!
— Не можеш да го направиш! — възрази Уолш. — Та той е министър на отбраната!
— И това го поставя над закона?
— Не, но му позволява да се скрие зад цяла армия охранители. Не можеш просто да влезеш в кабинета му и да започнеш да го обвиняващ. Как изобщо ще го откриеш? Никой вестник не публикува дневния му график.
— Ще го изчакам пред дома му. Няма значение къде отива. Освен това имам идея как да се справя с охраната.
— Не можеш…
— Никой няма да пострада. Не се притеснявай. Ще действам сам. Каквото и да се случи, то няма да рефлектира върху вас.
Разговорът продължи още десетина минути, след което Уолш изпи водата си и се накани да си тръгне. На вратата той се спря и извади плик от чантата си. Остави го на шкафа до минибара и каза:
— Това е информацията за Сюзан Каслуга, която поискахте. Кажете ми, ако ви потрябва още нещо.
Смит също стана, но отиде в банята. Тя се забави прекалено дълго и Ричър започна да се притеснява дали не е прекалила с пиенето. Смит излезе най-после и се върна на дивана, без да погледне Ричър в очите. Залюля се напред-назад, след което се приведе напред така, че лицето й се озова на сантиметри от коленете. Тя обви ръце около главата си и Ричър видя как цялото й тяло се разтресе. Миг по-късно чу и хлипане — дълбоко, силно, накъсано.
Той не знаеше какво да каже. Единственото, което му хрумна, бе да попита:
— Амбър? Добре ли си?
Смит не реагира в продължение на цяла минута, след което се изправи, изтри сълзите от лицето си и каза:
— Онази вечер в бара ме попита дали съм омъжена. Отговорих ти, че не съм. Това е самата истина. Но бях омъжена. Докато смъртта ни раздели, както се казва.
— Съпругът ти е починал, така ли?
— Казваше се Филип. Беше убит от агент на КГБ. Данил Литвинов. Сега той е в Москва, където е напълно недосегаем за мен.
— Затова ли даде на Бейглин имената на онези агенти?
Смит кимна, а по лицето й се търкулна нова сълза.
— Случи се преди година. Всички казват, че е минало достатъчно време, че трябва да продължа напред. Майка ми, сестра ми, приятелките ми. Реших, че може би са прави. Повтарях си, че следващият мъж, когото харесам… Но не мога да мисля за друг освен за Филип. Блокирала съм. Не знам какво да правя. Личният ми живот отиде по дяволите, кариерата също. Съжалявам. Не знам защо ти разказвам тези неща.