Роберта изскочи обратно в коридора. Охранителите я последваха. Тя ги поведе към тоалетните, но остана до вратата.
Мъжът, когото сестрите бяха заварили да лежи на дивана, каза:
— Благодаря, дами. Ние поемаме оттук.
Охранителите отвориха рязко вратата на мъжката тоалетна и влетяха вътре. Роберта и Вероника ги последваха. Първият охранител се обърна:
— Нали ви казах! Сами ще се справим!
— Можете ли? Можете ли да се справите с него? — попита Роберта и кимна към далечния ъгъл на помещението.
Мъжът се обърна да погледне и Роберта му нанесе силен удар в слепоочието. Един се оказа напълно достатъчен. Охранителят се свлече на земята, сякаш бе робот и някой бе изключил захранването му. Вероника предприе двустепенен подход към другия охранител. Първо го изрита в слабините, а когато той се преви, тя заби лакътя си в основата на врата му. С други думи, използва два пъти повече удари в сравнение със сестра си, но постигна същия краен резултат.
Роберта застана пред вратата на кабинета на изпълнителния директор и вдигна три пръста. После сви един… и още един. Тогава натисна дръжката и влетя вътре. Дамата седеше зад бюрото си. Конструкцията му бе конзолна, изработена изцяло от стъкло и хром, а на плота му нямаше нищо освен два визитника. Столът й от хромирана стомана бе тапициран със зелена кожа, което му придаваше вид на екзоскелет.
— Госпожо Каслуга, трябва да ви изведем оттук — каза Роберта. — И то веднага! Това е тактическа евакуация.
Сюзан Каслуга остави визитката, която държеше, и възкликна:
— Как ли пък не! Имам толкова работа! Кои сте вие всъщност?
— Моля ви, госпожо — настоя Роберта. — Нямаме време за спорове. Трябва да ни последвате, и то веднага! Ще ви отведем у дома. Господин Стаморан е уведомен за ситуацията и ви очаква там.
— Попитах кои сте? Къде са моите охранители?
— Казвам се Ерика Холидей. Колежката ми е Каролин Бъртън. Прибягваме до ротация в извънредни случаи. Това е стандартна процедура. Така изключваме възможността за таен сговор с противника.
— Какъв извънреден случай?
— Рано сутринта в района имаше инцидент. Един мъж е убит. Има и задържан, който е споменал името ви. Все още не знаем подробности, но смятаме за напълно оправдано вземането на предпазни мерки. Затова, госпожо… — каза Роберта и посочи към вратата. — Моля!
Сюзан Каслуга изгледа продължително първо Роберта, после Вероника. И двете бяха облечени в сиви костюми с панталони. Дрехите им не бяха скроени добре, не подчертаваха фигурите, изработката бе средно качество, но пък бяха напълно подходящи за работата им. И двете бяха въоръжени. Носеха слушалки с навити на спирала тънки кабели като онези, които използваха обичайните й охранители. Имаха и служебни карти, закачени на саката, макар снимките да бяха прекалено малки, за да може тя да ги разгледа добре. Служебните карти на обичайните й охранители бяха същите. Каслуга се замисли как да се възползва от ситуацията. Индустриален магнат оцелява при опит за убийство. Чужди конкуренти уплашени от новата мегакомпания, създадена в резултат на рискована сделка. Тя се поколеба за миг, след което взе двата визитника и ги прибра в чантата си.
— Добре. Да вървим. Но ще ме върнете веднага щом тази паника отмине, ясно ли е?
Смит напусна стаята на Ричър малко след пет и половина. Той вече беше буден. И я чу да си тръгва, след което стана и взе душ. Избръсна се и направи всичко по силите си, за да приглади косата си. Накрая се облече, слезе долу и отиде на рецепцията. Там не бяха получили никакви пратки за него. Ричър закуси с яйца, бекон и палачинки, изпи две чаши кафе, върна се на рецепцията и попита отново. Току-що бе пристигнал платнен калъф за костюми, адресиран до него. Той се разписа и се върна в стаята си, за да се преоблече.
Движението тази сутрин не бе натоварено, затова Ричър подрани пред дома на Чарлс Стаморан. Алеята вдясно, която водеше към къщата, бе препречена от масивна двойна врата — блиндирана, висока два метра и половина. Ричър обиколи квартала, за да се увери, че няма други пътища, през които да се измъкне автомобил. Когато приключи, се върна доволен на главния път и спря до тротоара. Реката течеше от лявата му страна. Той свали прозореца, намести се възможно най-удобно върху тясната седалка и зачака.
Сюзан Каслуга се подчини безропотно, когато Роберта и Вероника Сансон я настаниха на задната седалка на своя шевролет. Тя се бе возила в подобни мощни джипове повече пъти, отколкото можеше да си спомни. Роберта караше спокойно и внимателно. Седалките бяха меки и удобни. В салона обаче бе прекалено топло и Каслуга трябваше да пребори желанието си да затвори очи. Тя се облегна и остави познатият пейзаж да пробягва пред погледа й. Дърветата й действаха успокояващо, както и близостта на реката. Тя я усещаше. Водата й носеше покой. Но изведнъж Роберта зави надясно по неособено висок, но стръмен хълм. Каслуга никога не бе минавала по този път. От двете му страни се издигаха тухлени сгради с характерната за стръмни склонове архитектура — по-високи от едната, отколкото от другата страна. Роберта направи нов десен завой по черен път, който се оказа без изход, а от двете му страни се издигаха високи безлични стени. Тя натисна спирачката, изключи от скорост, угаси двигателя и се завъртя на седалката си. Вероника скочи на земята и тръгна към задната врата. Каслуга посегна към дръжката на вратата, но Роберта се оказа прекалено бърза. Тя натисна един бутон върху арматурното табло и заключи вратите.