— Какво става, по дяволите? — примигна по-възрастната жена. — Да не би да ме отвличате? Предполагам, че трябваше да го очаквам. Но правите голяма грешка. Ще получите парите си, не се съмнявайте. Но няма да живеете достатъчно дълго, за да им се насладите.
— Това не е отвличане — каза Роберта. — Искаме само да поговорим.
— Не сте ли чували, че хората си уговарят срещи?
— Нима щяхте да ни приемете? Съмнявам се. Особено след като ви кажем за какво искаме да говорим.
— И за какво?
— За Индия. За шейсет и девета година.
Каслуга замълча за момент. А после преглътна с усилие и въздъхна:
— Индия. Бях там, разбира се. Макар ролята ми да беше съвсем незначителна. Едва ли мога да ви кажа кой знае какво.
— Възможно е да знаете повече, отколкото предполагате. Искаме от вас да запишете имената на всички, които си спомняте от онези събития. Всички. Независимо какво са работили. Независимо къде са били офисите им. Моля ви. Много е важно.
— Защо?
— Защото един от тях уби баща ни.
Каслуга помълча, след което каза:
— Съжалявам. Нямам представа как да реагирам на…
— Като вземете лист хартия и започнете да пишете.
— Да, разбира се. Естествено, че ще се опитам да ви помогна, но трябва да ви попитам нещо. Не съм била в Индия повече от двайсет години. Ако баща ви е убит преди толкова много време, защо търсите тези имена едва сега?
— Наскоро разбрахме, че е бил убит.
— И убиецът е работил в завода на „Мейсън“ ли?
— Работил е там или поне е бил свързан с компанията по някакъв начин.
— В завода работеха много хора. Текучеството беше високо. Служителите вече са се пръснали по целия свят. Някои са болни, други сигурно са в старчески домове. Няма ли да стесните търсенето?
— Не. Става въпрос за един-единствен научноизследователски екип. Не се съмнявам, че сте ги виждали в завода. Те общували съвсем нормално с останалите си колеги. Но работата им била строго секретна. Обикновените служители се познавали помежду си, ние се интересуваме от човек, който е действал от дистанция. Супервайзър най-вероятно, а може би технически специалист или поддръжка. В резултат на обичайната за Студената война мания за секретност само един член на екипа знае самоличността му.
— Нямате ли представа кой член на екипа е поддържал връзка с него?
— Имаме.
— Не можете ли да го попитате?
— Трудна работа. Той е мъртъв.
— Не можете ли да попитате останалите членове на екипа? За всеки случай.
— Те също са мъртви.
— Тогава как разбрахте за тази история?
— Един от членовете на екипа ни каза, преди да умре. Оуен Бък. Познавахте ли го?
— Никога не съм чувала това име.
— Той разбрал още тогава, че този неизвестен ръководител е убил баща ни, но не направил нищо. След време открил, че има рак, и съвестта му изведнъж проговорила.
— Много тъжно. Жалко, че не е реагирал по-рано. Добре, ще съставя списъка. Все още поддържам контакт с някои бивши колеги. Мога да поразпитам, ако желаете. Дискретно, нали? Не бих искала да повтаряме подобни сцени с измислената тревога и фалшивите охранители.
Роберта поклати глава.
— Благодаря. Предлагам да започнете с това, което знаете. А после ще продължим нататък.
— Звучи логично. Искам да ви попитам нещо. Извинявам се, ако ви прозвучи нетактично. Предполагам, че баща ви е работил в завода, нали така? Мога ли да науча името му? Възможно е да съм го познавала.
— Не се съмнявам, че сте го познавали. Баща ни се казваше Морган Сансон.
Отвлечената жена зяпна смаяно.