— Аз съм Роберта. Това е Вероника.
Сюзан Каслуга усети, че не може да си поеме дъх. Гърдите я стягаха. Каза си, че причината за това е стресът. Недоспиването.
— Роби и Рони? — възкликна тя. — Чувала съм имената ви, но винаги съм смятала, че сте момчета.
— И вие като повечето хора.
Сюзан усети, че й се вие свят. Може би, ако бе получила обаждането, което очакваше, щеше да се владее по-добре.
— Разбирам защо е толкова важно за вас да разкриете истината.
— Истината е тук — каза Вероника, отвори чантата си и извади кафяв плик със смачкани ъгли. — Това е личното му досие. То описва съвсем ясно характера и поведението му. Единствената грижа на баща ни била сигурността. Той открил, че някой краде пари, в резултат на което спаднало качеството на поддръжка на инсталациите и съоръженията. И това предизвикало онова изтичане, убило толкова хора. Изобщо не става въпрос за саботаж. Баща ни искал да разкрие истината, но някой го изпреварил и му затворил устата.
Сюзан взе досието и го остави в скута си.
— Как, по дяволите, се сдобихте с него?
— Оуен Бък ни го даде. Взел го, преди да напусне завода. Той смяташе, че това е доказателство, че винаги е искал да ни помогне.
— Аз ще ви помогна. Не просто искам, а ще ви помогна.
Сърцето й се разтуптя толкова силно, сякаш щеше да счупи някое ребро. Изведнъж й стана горещо. Притесни се да не й причернее.
— Чуйте ме, не губете надежда. Вярно, че е минало доста време и доста вода е изтекла. Намирането на осмия човек няма да бъде никак лесно. Може да се окаже дори невъзможно. Трябва да сте готови за това. А сега предлагам да тръгваме. Трябва да се върна в офиса.
24
Измина повече от час, преди Ричър да види масивните крила на портала да потрепват едва забележимо, след което да почнат да се отварят. Той запали двигателя, потегли напред, спря и изскочи навън. В крайна сметка застана точно по средата на алеята към дома на Стаморан, а колата му бе паркирана точно зад него.
Откъдето и да я погледнеше, постъпката му бе безразсъдна. Безразсъдна и глупава. Министърът на отбраната на Съединените щати се нареждаше сред най-добре охраняваните хора на планетата. Всяко действие, свързано със заплаха срещу него, най-вероятно щеше да доведе до откриването на огън. В най-добрия случай нападателят щеше да бъде проснат на земята. А служебната лимузина на министъра можеше да избута колата на Ричър от пътя си с лекотата, с която прегазва буболечка върху асфалта. Но тази сутрин не се случи нито едното, нито другото. Парадната униформа изигра своята роля, точно както се бе надявал Ричър.
Автомобилът на Стаморан спря рязко и се заклати върху амортисьорите си. Ричър пристъпи напред към задната лява врата. Отначало не видя нищо, тъй като стъклото бе силно затъмнено, но после то се спусна десетина сантиметра. Стаморан го изгледа гневно през отвора и заяви:
— Надявам се, че става въпрос за националната сигурност, капитане.
— Убеден съм, сър — кимна Ричър. — Свързано е с работната група, която лично разпоредихте да бъде създадена. Разполагам с документ, който налага незабавно да бъдете информиран.
Стаморан не очакваше това. Той не обичаше изненадите. Беше склонен да отпрати военния полицай със заповед за мъмрене, която да предаде на своя командир. Но случаят бе свързан с работната група, а това можеше да означава, че самоличността на убийците най-после е установена. Или че разследващите разполагаха с доказателства, че Притчард е издал всичко. И в двата случая появата на капитана лично пред дома му свидетелстваше за прекомерно усърдие. И в двата случая нямаше да навреди да провери какво е донесъл капитанът. Стаморан отвори вратата.
— Каквото и да носите, можете да ми го предадете — каза той.
Ричър извади от джоба на куртката си лист хартия, разгъна го и му го подаде. На листа имаше само един ред. И той съдържаше информация за едно телефонно обаждане. Онова, което Джон Смит бе направил до дома на Стаморан. Обаждането, което предхождаше убийството на Нилсън. Изражението на Ричър остана напълно невъзмутимо. Стаморан също не трепна, не се издаде по никакъв начин.
Роберта включи на задна и започна да се измъква от тесния път, притиснат от редицата тухлени сгради. Тя измина половината, когато кракът й настъпи спирачката. Обърна се и погледна сестра си. Вероника също бе осъзнала онова, което бяха чули току-що. Роберта включи на скорост и потегли напред. Вероника извади пистолета си.
Роберта се обърна и попита:
— Осмият, така ли?
— Какво? — възкликна Сюзан. — Не убивайте вестоносеца. Просто разсъждавам реалистично. Не искам да останете разочаровани след всичко, което сте преживели. Двайсет и три години са много време. Напълно възможно е да не откриете човека, когото търсите.